Тимишоара – румънската Виена с духа на Париж

След Букурещ, Тимишоара е вторият румънски град, който посещавам. Не знам защо така се получава при мен, но съседните държави винаги остават някак пренебрегнати. Сигурно съм единственият българин, който досега не е ходил в Гърция и Македония, а ако по щастливо стечение на обстоятелствата не се бях преместила в Сърбия, сигурно и тази страна все още нямаше да бъде отметната от списъка ми за пътешествия.

На пръв поглед Тимишоара е от онези типични австро-унгарски градове, в които се ориентираш къде се намираш единствено по езика. Крачка по крачка обаче откриваш, че мястото си има своя собствена физиономия, в която се преплитат различни гени. Името му означава крепост на река Тимиш, но не се обърквайте. Въпросната река изобщо не минава оттам, а градът е разположен на брега на Бега.

Въпреки че често е наричан малката Виена, най-вече заради бароковия архитектурен стил, аз лично усетих нещо и от полъха на Париж. И не само заради прочутия железен мост, който е направен по проект на Густав Айфел, но и заради особената бохемска атмосфера. Достатъчно е само да се озовете на просторния площад Unirii и ще разберете какво се опитвам да ви обясня. Пространството е обградено от сгради, наподобяващи цветните мъниста на необичайна огърлица. Наред с къщите, вероятно в миналото принадлежали на най-заможните граждани, се издигат и Сръбската православна църква, както и една католическа катедрала. Тази символична среща между културата на Изтока и Запада показва най-точно мултиетническото лице на Тимишоара. Сред този наниз от архитектурни бижута, с червено-сините си тонове безспорно се откроява къщата на Bruck, в която се намира и най-старата аптека (все още действаща) в града. Останалите сгради са населени с живописни кафененца и ресторантчета, на чиито маси отвън дори и през февруари трудно се намираха свободни места. Изобщо животът на открито си кипеше на 100 градуса независимо от сезона – малко по-нататък пред сградата на едно от висшите учебни заведения пък има разхвърляни столове-пейки, на които също имаше накацали хора – едни, за да разделят сандвича си с гълъбите, други да почетат, а трети просто да се отдадат на съзерцание.

И докато сме още на площадна вълна, няма как да пропусна и биещото сърце на града Piata Victoriei. Площадът се простира между Градската опера и най-голямата православна катедрала. Църквата има доста странен за моите представи облик и по някаква необяснима причина излъчва нещо зловещо. Може и да звучи богохулно, но точно така си представям леговището на Дракула, а не онзи набеден замък.

Още в началото споменах нещо и за духа на Париж, като тук той не се изчерпва единствено с бохемството. Малцина вероятно помнят, че именно от Тимишоара започва кървавата революция довела до падането на режима на Чаушеску. За случилото се напомня и малък музей, някак сгушен из уличките на историческия център. Експозицията е оскъдна, но в едно от помещенията може да се гледа 20-минутен документален филм, показващ болезнените събития от не толкова далечното минало.

Но ако перифразирам заглавието на популярен руски филм – Тимишоара не вярва на сълзи и днес това е модерен, динамичен и пълен с живот град. Освен споменатата вече опера, тук има и цели четири държавни театъра (вече си представям как Вежди Рашидов, Боил Банов и Христо Мутафчиев треперят от ужас), при това става въпрос за население от 300 000 жители. И след Сибиу вероятно Тимишоара ще бъде следващият румънски представител в проекта Европейска столица на културата.

След позитивния опит, който натрупах, смятам да продължа да изследвам северната ни съседка, за да мога и аз един ден като Бай Ганьо да се похваля с думите – „Ии, ами аз що свят съм изтръшнал! Ц… ц… ц… Ти остави Едрене, Цариград, ами във Влашко! Ти вярваш ли? Туй Гюргево, Турну Мъгуреле, Плоещ, Питещ, Браила, Букурещ, Галац…“.

22 февруари 2016 г., “Формално”