Тъмната половина на Дъблин

След обилната закуска, заради която ви зарязах в миналия разказ, директно се отправих към една от най-големите забележителности на Дъблин – тъмницата Kilmainham Gaol. Не си мислете, че в пътеводителите има някаква грешка, всички по-важни атракции в ирландската столица са затвори, гробища или казарми. Независимо от отвратителното време, което плътно ме следва по петите, на входа на Kilmainham Gaol се вие дълга опашка. Претръпнала вече от вятъра /все пак съм от Варна/ и почти нечувстваща ситния дъжд, който се набива във всеки милиметър от дрехите ми, достигам до заветния вход. Там обаче ме чака нова изненада – следващият свободен час за посещение е в 13 ч., а моят часовник показва 11.40 ч. Добрата новина е, че можеш да чакаш термина си вътре, докато разглеждаш доста обогатяващ знанията музей. А ирландската история има какво да разкаже, въпреки че повечето събития са изпълнени с кръв, глад и революции.

Обогатяването на общата култура също изтощава, затова преди да влезеш на обиколката в мрачния зандан, моят съвет е да се сгрееш с чаша чай. Горещата напитка е особено необходима, защото и в най-смелите си фантазии не можеш да предположиш колко е студено в тъмницата. Не знам как осъдените са преживявали повече от два дни при тези условия, като се има предвид, че в края на 18 в., когато затворът е построен, прозорците са били без стъкла. Всеки затворник е получавал само 1 свещ, с която е трябвало да си свети и грее в продължение на две седмици. Когато разбрах, че сред осъдените е имало дори и петгодишни деца, почувствах неподправения ужас от действителността в романите на Дикенс. През килиите на Kilmainham Gaol са преминали почти всички знайни и незнайни борци за ирландската независимост, голяма част от които са обесени в двора на затвора. Значително по-модерното викторианско крило е добило популярност в поп културата като декор на филма с Даниъл Дей Луис “В името на отца”.

Друго знаково място за миналото на Ирландия е гробището Glasnevin, приютило всички местни герои /с изключение на писателите, но за тях ще стане дума в специален разказ/. Освен гробниците на известни личности, интерес за туристите представляват и огромните келтски кръстове, които се издигат на почти всяка могила в периода на усилената борба за независимост /след 1860 г./. Мнозина сигурно ще се учудят и на високите /почти крепостни/ стени, които опасват старата част на гробището и са осеяни с наблюдателни кули. Те били построени, за да могат пазачите да следят за т. нар. Body-snatchers, които крадяли телата на умрелите и ги продавали за медицински опити.

Една от най-големите трагедии в ирландската история безспорно е масовият глад в периода 1845-1852 г., породен от епидемия по картофите, които са основният местен хранителен продукт. Жертвите на недохранването са около милион, а още толкова емигрират отвъд океана, като голяма част от тях не оцеляват по пътя. Днес на много места има паметници, посветени на унищожителното бедствие, но за мен най-трогателна остава творбата на Rowan Gillespie, разположена на доковете на река Лифи. Бронзовите фигури, пресъздаващи ирландско семейство вървящо към корабите, които ще го отведат в Америка, със силата на своето въздействие, могат да се родеят единствено със скулптурите на Микеланджело и Роден.

Ревностният католицизъм също е едно от нещата, които правят впечатление не само заради величествени катедрали като Крайстчърч и Свети Патрик, а най-вече в чисто житейски план. Не помня къде съм виждала за последно майки, които се разхождат с по три-четири деца. Сигурна съм обаче, че масовите многодетни фамилии не са само плод на християнските ценности, а и резултат от цялостната държавна политика. Въпреки изключително тежката си историческа съдба, ирландците са мили и дружелюбни и не са оставили превратностите на миналото да ги направят мрачни и озлобени егоисти.

20 април 2013 г., “Формално”