София – хора и улици, град като град

„Хора и улици, град като град…“ – винаги когато се спомене София, се сещам за тази песен от филма „Момчето си отива“. Нашата столица наистина е град като град, или както пишеше едно време в паспортите – особени белези – няма. Тя е като онези жени, след които няма да се обърнеш на улицата или да ги заговориш в бара, но като ги опознаеш, трудно ще устоиш на чара им. Имаше една поредица от чиклит романи, които носеха заглавия като „Аз обичам Ню Йорк“, Париж, Лондон и каквото още се сетите. Ако бях писател от този тип, непременно щях да направя подобна книга за София. На пръв поглед може и да изглежда мръсна, сива, неугледна, но под слоевете прах може да се открие срамежливото й обаяние.

Като човек роден и отраснал край морето, в детските си години свързвах София единствено с тълпите столичани, които наводняваха курортите и по подразбиране трябваше да ги мразим или поне да ги гледаме високомерно. Аз обаче не се поддавах на всеобщите настроения и твърдо исках да разбера що за място е това. Любопитството ми беше възнаградено благодарение на майка ми, която ме заведе през пролетната ваканция, когато бях във втори клас. Освен пътуването със самолет (което съвсем закономерно си беше гвоздеят на този трип), останалите ми спомени са свързани с първото ми посещение на театър за възрастни и някакви големи и вкусни торти, за които нямам никаква идея къде точно сме ги яли. Още тогава останах омагьосана от червената сграда на Народния театър, която мислех за дворец и исках да живея в нея. От самия спектакъл – „Януари“ на Крикор Азарян имам само мъглява представа, но от този момент най-старият ни театър стана задължителна спирка при всяка моя визита. Престоят ми в София не е пълноценен, ако не гледам поредната премиера там, или не поседя за малко на пейка в градинката. След това тържествено се разхождам по „Раковска“, която ми е по-скъпа от всички „Бродуеи” на света и зяпам афишите на останалите трупи. По „Иван Вазов“ пък се отправям към „Шишман“, която в последно време си оспорва приза за любима улица с „Оборище“. Истината е, че към „Шишман“ изпитвам особен сантимент, защото в околността се намираха местата, които посещавах най-често по време на студентските си години. Още тъгувам за „703“, където се чувствах като у дома си и дори да бях сама, винаги знаех, че ще срещна някой приятел там. За щастие „Билкова“ все още държи фронта и май е последният мохикан от моята младост. Утехата е, че все още можеш да пиеш бира в градинката на „Св. Седмочисленици“. Както вече споменах, напоследък преоткрих „Оборище“ – бях забравила колко е шик, дори напомня по нещо на Париж. Непременно опитайте торта „Наполеон“ във френската сладкарница, а вечерта се отбийте за по питие във „Флип Флоп“. Винаги съм смятала, че един от недостатъците на родната ни столица, освен липсата на истинска река, е отсъствието на пешеходна зона. Но след потресаващия нов стайлинг на „Витошка“, си връщам думите назад и даже започна да ми домилява за трамваите, които ме будеха в 5 сутринта години наред.

Дотук май не написах нищо полезно за туристите, но да се оправят сами – нали затова са измислени пътеводителите. А София има нужда от любов, защото само така може да продължи да расте, но да не старее… както и всички ние.