Славонски брод – на кафе между два бряга

За почитателите на Агата Кристи името на Славонски брод вероятно не е непознато. Тъй като и аз съм от тях, веднага ми звънна камбанката, че това е една от дестинациите, свързани с убийството в Ориент Експрес. Малко преди гарата, където е трябвало да бъде инсценирано бягството на предполагаемия престъпник, влакът затъва в пряспа и планът се проваля.

Аз обаче се озовавам в това градче в разгара на лятото. Слънцето е в безпощадна форма и жули безмилостно. И в най-смелите си представи не мога да замисля зима, която да държи заробен влак в продължение на дни, дори и това да е станало в първата половина на миналия век.

Добре е в началото да уточня, че има два града, които носят името Брод. Преди са делили обща държава – Югославия, но естествената граница на река Сава сега оставя единият в Хърватска, а другият в Босна.

Въпреки изтощителната жега се отправям към може би единствената туристическа забележителност – едноименната крепост. Разбира се, тук не броим острието на хърватския национален отбор по футбол Марио Манджукич, който е най-голямата съвременна гордост. Според предварителната информация, която съм събрала, крепостта е в бароков стил и е изградена по време на Австро-Унгарската империя, за да спира набезите на османците. Това е едно от най-добре запазените подобни съоръжения в Европа и е оцеляло дори и през последните войни в региона. Специалистите казват, че по мащаб може да се сравни с Диоклециановия дворец в Сплит. Не искам да оспорвам твърдението им, но този паралел ми се вижда малко пресилен. В императорския палат прекарах с дни, а тук посещението ми беше точно 10 минути. Вероятно не успях да оценя величието на крепостта, защото за мой късмет улучих период на реставрация на туристическата част, която ще я превърне в модерен музей. Останалите сгради не са отворени за посетители, защото там се помещава градската управа и Класическата гимназия.

Главната улица е все още в стила на 80-те, напомняща на нашенските градове, през които преминаваше дипломатическия корпус. Това, което ми допадна, е фонтанът под формата на глухарче – далеч от всякакъв кич с музика и светлина. От двете страни на Ларгото са наредени кафенета, които ме примамват и се чудя къде ли спасителната кафява течност е най-добра. В крайна сметка се стоварвам под най-дебелата сянка и резултатът е задоволителен. Докато отпивам от еспресото, от тонколоните се чува сръбска естрада, а от другия бряг ме гледа босненският Брод. Не знам дали някога раните от войната ще зараснат, но както се казва в един от любимите ми филми на Кустурица – „Život je čudo!“ и може би хората от двете страни на Сава отново ще пият кафе по съседски, без граници и лични документи.

23 ноември 2016 г., “Формално”