Сериали срещу биенале в Истанбул

Вече години наред приятели и колеги ми обясняват възторжено, колко хубаво е на Биеналето на съвременното изкуство в Истанбул. Като виден културтрегер, за да не остана и аз назад, реших да се пробвам. Само че хората добре са го казали, че животът е това, което ти се случва докато си правиш планове. И вместо да потегля с група от сродни арт души, се озовавам седмица по-рано в автобус, като редови екскурзиант. Първото, което ми направи впечатление е, че различни по възраст и интереси хора, се сдушиха още на почивката в Бургас. Докато си пия среднощното кафе, без да искам разбирам къде се крие ключът от палатката – всички те са любители на турските сериали. Честно казано, бях чувала за всякакъв вид туризъм, но сериалният определено ме изненада. Хората не си мечтаят да видят „Света София” или Синята джамия, а тръпнат в очакване дали къщата на Али Реза от „Листопад”, ще бъде отворена за посетители. По време на обиколката с корабче по Босфора, се изтикват с лакти да снимат вилата от „Перла” и гробището, на което ронела сълзи Бихтер от „Забраненият плод”.

Абсолютният шок за мен настъпва когато на Египетския пазар всички масово си купуват от онези малките чашки за ябълков чай. Досега мислех, че класическият българин пие чай само когато е настинал. В този момент вече капитулирах пред организираната идилия на екскурзията и реших да се развивам самостоятелно. Не искам да ги съдя твърде строго, защото и аз бих се развълнувала, ако посетя базата на ФБР в Куонтико, където работи любимият ми екип профайлъри от „Престъпни намерения”, или музеят „Смитсониън” във Вашингтон, в чиито лаборатории разкрива престъпления д-р Бренън от „Кости”.

Но да се върнем на Истанбул. Предполагам, че повечето от вас вече са били в този единствен по рода си мегаполис и няма смисъл да ви отегчавам с разкази за исторически забележителности. Само ще напомня – не пропускайте да минете през „Света София”, защото удоволствието от посещението на този храм е неповторимо. А пък и винаги можете да си пожелаете нещо на онова специалното място със завъртането на палеца. На ухо ще ви призная, че желанието ми се сбъдна след две седмици – и не любопитствайте, няма да издам какво си бях намислила. Разходете се по уличката, която минава непосредствено до двореца Топкапъ и седнете в симпатичното кафене, което е ситуирано там. Отидете да видите въртящите се дервиши. За това изключително духовно преживяване обаче е необходима предварителна резервация, защото церемониите са само няколко пъти в месеца. Забравете за диетите, преяждайте на воля – дюнери, кебапи, баклави, локуми, пишмание – всичко е ужасно вкусно и в главозамайващи количества. След като ви писне от история, пътувайте с трамвая от Галата до Таксим, няма нужда от обяснения, сами ще разберете защо. Ако винаги сте искали да посетите друг континент, но все още не сте събрали достатъчно пари в касичката-прасе, просто преминете по моста и изпийте едно истинско турско кафе на азиатския бряг.

И в никакъв случай недейте да се губите из нощните улички на Истанбул, които са по-заплетени и от лабиринта на Минотавъра. Може и да звучи някак романтично, но лично на мен постоянно ми изплуваха сцени от филмите на Фатих Акин, където винаги някой завършваше намушкан с нож.

9 март 2013 г., “Формално”