Малага – един разказ за Пикасо, кафе в стъклени чаши и къде изчезна испанското слънце

Някъде в по-късното ми детство родителите ми ходиха на круиз в Гърция. Не си спомням нито впечатленията им от различните места, нито подаръците, които ми бяха донесли. Сещам се единствено, че навсякъде ги е посрещало дъждовно време, както и репликата на майка ми – “Оттук нататък само някой да ми е казал, че Гърция е слънчева страна”. Подобно изказване мога да направя и аз, само че за една друга, набедена за винаги топла и суха държава – Испания. Преди 10 години по време на екскурзия в Барселона, Валенсия и Палма де Майорка направих бицепси от носене на чадър, а чорапите си трябваше да ги сменям на всеки кръгъл час. Сега за пътуването ми до Андалусия се приготвих подобаващо – мартенси, норвежко яке и неизменния чадър на точки, въпреки че на снимките си приятели, били по тези географски ширини преди мен, се разхождат почти без връхни дрехи по Коледа или демонстрират тен през февруари.
И понеже преди време ми направиха забележка, че съм писала много за музеи и не съм споменала къде едно кафе човек може да изпие в Тампере, сега преминавам директно към храната. Така де, като няма слънце, все нещо трябва да ти стопли душaта. По предварителни впечатления на закуската в Испания се гледа по-сериозно, отколкото в туристическата й съперница Италия. Докато на Апенините се удря едно ристрето на крак в комбинация с нещо дребно и сладко, тук се подхожда калорично и напоително. От комедийните сериали познавам чуросите и лимоновите кексчета – магдаленки (последните с килограми ги поглъща любимият ми персонаж Антонио Ресио от “Новите съседи”).

Първата спирка в Малага беше Casa Aranda – най-доброто място за чуроси в града. На пръв поглед прилича на квартална сладкарница от 80-те, като ми липсваха само тънкостенните чаши с боза, които за ужас на маминка ми редовно чупех със зъби. Пространството винаги е препълнено и поради това цяла банда сервитьори неуморно препуска, разнасяйки метални подноси с чуроси и кафета кон лече. За тези, които все пак не знаят – въпросните пържени деликатеси се правят от тесто за мекици или бухти, но имат цилиндрична форма и се топят в топъл шоколад. Порцията обикновено е от 6 броя и е достатъчна за двама, но под секрет ще ви кажа, че мога да се справя и сама. Тук като кажеш едно кафе, не те гледат с недоумение като в Италия или Старбъкс, а веднага ти носят стъклена чаша с кафе и доста мляко (т.нар. кафе кон лече). На мен това не ми е фаворитът сред разновидностите на кафявата напитка, още повече сервирано в стъкло, но постепенно се предадох пред местните привички. Ако искате да прекарате първите часове от деня в малко по-идилична обстановка, тогава посетете Café Central. Освен чуроси, можете да пробвате и другата традиционна закуска – тост с хамон и фреш от портокал. Екстрата на заведението е, че предлага собствен сорт кафе и ти го приготвят по твой вкус, като дори можеш да си избереш и чаша. Чуросите са по-тънки, но нищо на този свят не е съвършено. Точно както е и творчеството на Пикасо – може би най-видният представител на Малага.

Преди да се отправим към музея му обаче, предлагам да свърнем в местната катедрала, защото това ще е единствената историческа забележителност, която ще ви представя. Ще прескочим разходката по покрива, защото след приключението ми в парижката Нотр Дам, единствените стълби, които изкачвам, са до апартамента ми. Църквата носи гордото име Santa Iglesia Catedral Basílica de la Encarnación, но за жителите е просто La Manquita (Едноръката дама), защото поради недостиг на средства е построена само една от предвидените две кули.

Въпреки че Малага е град с над 2800 години история и финикийци, римляни, араби са оставили своя отпечатък в архитектурата, мен ме впечатли особено нейното съвременно лице. Рядко има място, където старинното и модерното да се съчетават по такъв умел начин – ненапразно тук е роден Пикасо, творил в толкова различни стилове.

Не съм забравила, че сме се отправили към неговия музей. Той не е разположен в родната му къща, нея можете да я посетите отделно. Пред сградата, приютила част от творчеството на великия артист, се вие величествена опашка. Позиционирам се в една локва и се намествам в пъстрата редица от чадъри, която обаче се придвижва учудващо бързо и след 15 минути, вече съм оставила всичко мокро на гардероб.
Държа да отбележа, че това е третият музей на Пикасо, който посещавам (след Париж и Барселона), въпреки че не мога да го нарека свой любимец. Още повече след като прочетох книгата на внучката му Марина, описваща го като твърде далеч от пример за любящ дядо. Това го споменавам, защото в момента тече изложба, посветена на първата му съпруга – руската балерина Олга Хохлова (бабата на Марина). Постоянната експозиция е подредена хронологично, като така се дава възможност да се проследи развитието на художника през всичките му периоди. За познавачите ще бъде интересно да видят масленото платно “Ресторант” (1914), което се показва за първи път. Любопитна е и картината “Трите грации”, едно от редките неща, които Пикасо е рисувал в класически стил. На мен най-много ми допадна главата на бика, изработена от седалка и кормило на велосипед, както и някои от творбите с животни. За съжаление тук не фигурира домашната му любимка – козата Есмералда (за която наскоро стана дума и в “Стани богат”).

Докато все още сме на вълна изкуство – нека прескочим в друг край на Малага, наречен не особено оригинално – Сохо. Районът е домакин на проекта MAUS (Málaga Arte Urbano Soho), който събира художници от цял цвят и им предоставя стените на сградите като поле за изява. Безспорно най-симпатичен е хамелеонът, за който дори бих стартирала подписка да се превърне в официален символ на града. Автор е белгийският стрийт артист ROA, познат с графитите си на животни, а неговите целуващи се охлюви вероятно ще станат главната причина да посетя Португалия.

И когато работата вече отиваше към Елин-Пелиновото “Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали…” – изведнъж небето започна да се променя в светлите нюанси на синьото. Какъв по-подходящ момент за едно дефиле по крайморската променада Palmeral de las Sorpresas, в чийто край е разположен първият извънфренски клон на центъра “Помпиду”. Както и друг път съм казвала – често се чудя дали съвременният арт или пространствата, които населява, са по-впечатляващи. И това не направи изключение – кубът от многоцветно стъкло, който се издига до реновираното пристанище, е шедьовър сам по себе си. В него си правят среща слънчевите лъчи и можеш мислено да си нареждаш фигури като в гигантски калейдоскоп.

Поради споменатите вече метеорологични условия си взех извинителна бележка и не успях да видя крепостта Alcazaba, но вие ще го направите вместо мен, а аз в замяна ще ви издам къде можете да си пиете бирата в компанията на Антонио Бандерас, паролата е El Pimpi.