Любляна звучи като любима

В единствената книга на Паулу Коелю, която съм прочела – “Вероника решава да умре”, главната героиня преди да направи опит за самоубийство, пише възмутено писмо до редакцията на лъскаво френско списание, което е публикувало статия, започваща с въпроса “Къде се намира Словения?”. Тъй като действието се развива през 90-те – няколко години след като бившата югославска република получава независимост, не е никак учудващо, че хората в западна посока все още имат колебания относно младата държава. В днешно време обаче съм сигурнa, че малцина ще поставят подобно питане. Словения е една от държавите, за които оправдания от типа ние сме малка страна просто не съществуват. В която и област да надникнеш (от спорта през музиката и театъра, та чак до философията), ще се натъкнеш на техен представител – “Лайбах”, Тина Мазе, Славой Жижек, Петар Превц, Йерней Лоренци.

За отправна точка на обиколката на тази миниатюрна република, в която само за няколко дни можеш да попаднеш в истинска градска среда, да се наслаждаваш на тишина и спокойствие сред алпийската природа или да се печеш на Адриатика, избрах столицата Любляна.

Този град ме привлича отдавна. С него е свързана част от семейната ни история – дядо ми по майчина линия е учил медицина в тамошния университет. В началото на 90-те се запалих по “Лайбах” (музикантите са от Трбовлье, но това е немското име на словенската столица), малко по-късно прочетох и един репортаж в незабравимото списание “Егоист”, в което се описваше алтернативния квартал Метелкова, за който ще стане дума малко по-късно. И не последно място – кой би устоял на град, чийто главен символ е дракон.

Именно от Драконовия мост предлагам да започне нашата разходка. Според официалната легенда, Язон и неговите аргонавти, които са основатели на града, убили въпросното митично чудовище. На мен обаче ми се стори симпатяга, кръстих го Драгомир и всеки ден му дърпах опашката за късмет. Мостът е един от многото, които пресичат река Любляница, като други забележителни са Тройния и този на месарите. След като се озовете в Стария град, се подгответе за една наистина необичайна атмосфера. Сравнително типичната австро-унгарска архитектура (която вече не е новост за мен) тук е обживяна по един очарователен начин от славянски дух и елементи от италианската култура. Накъдето и да се обърнеш, цари приятно оживление – многобройни туристи, местни хора с деца и кучета, улични музиканти и артисти. Но цялата пренаселеност не дразни както във Венеция или Париж, тук сякаш всеки си има свое място, от което да се наслаждава на тази неочаквана идилия.

Двете страни на миниатюрната река Любляница са осеяни с многобройни кафенета, барове и ресторанти и е трудно да се уредиш със стол по което и да е време на деня. Въпреки че има доста италиански влияния, словенците със сигурност остават верни на балканската традиция на дългите кафета (като времетраене). И тук вместо късо еспресо на крак, хората прекарват часове наред в сладки приказки пред чашата с кафявата напитка. Традиционната кухня също няма собствена идентичност – люшка се между плескавиците и кебапчетата, през вурстовете и шницелите, чак до различните видове паста. Освен крем питата, която ще бъде действащо лице в следващия епизод, бих отличила и Кранската наденица, която се сервира с хрян и горчица и прясно изпечено хлебче. Докато все още сме на кулинарна вълна, не пропускайте петъчната “Отворена кухня” – това е нещо изложение на всички ресторанти и винарии в града, които разполагат щандове на един от пазарните площади и предлагат продукцията си. Аз успях да се разпиша с бургер от антрацитено черен хляб и дива сьомга, както и да пробвам една от локалните крафт бири – Pelicon.

Сигурно ще се зачудите как така не съм ви препоръчала нито една забележителност. Истината е, че животът в този град е толкова увличащ, че не изпитах никакво желание да се завирам из разни прашни музеи. Все пак посетих Градския замък, където освен експозиция, свързана с историята на Любляна, е разположен и музей на куклите. Колекцията представя развитието на детския театър в Словения и съдържа разнообразни видове кукли. Забавлението за малчуганите е пълно, защото имат достъп до марионетки и декори и могат сами да си направят представление. Кулата на замъка е идеалната локация за панорамни снимки, но ако искате да имате и фотоси с неговото присъствие, ще трябва да се изкачите на терасата на т.нар. Неботичник (небостъргач). С дванадесетте си етажа, в днешно време е малко смешно да го именуваме така, но в началото на 30-те е бил най-високата сграда в тази част на Европа и е инспириран от нюйоркските небостъргачи.

Друга задължителна спирка е артистичният квартал Метелкова, който лично на мен ми напомня Християния в Копенхаген. Историята му е почти идентична – бивши казарми на югославската армия са превърнати в свободни места за обитаване от различни артисти. Днес скуотърите се броят на пръсти и Метелкова е по-скоро място за нощен живот и концерти на ъндърграунд банди. Но дори да не си падате по подобни забавления, дневната разходка си струва, защото има уникални образци на графити и всякакви други жанрове на стрийт изкуството.

Вижте Любляна и в неделя – тогава най-много се забелязва изобилието от зеленина. Паркът Тиволи е несравнимо място за разходки или мързелуване. Тук на една от поляните има походна библиотека, от която можеш да си вземеш книжка и блажено да се разположиш на някой от разпръснатите шезлонги.

Уют е думата, която най-много приляга на Любляна. Чувствах се еднакво добре и със сутрешното кафе в къщата на Ясна, и следобеда на сгушената уличка с пейките, изписани със стиховете на Алеш Дебеляк, и с вечерните бири в Метелкова под звуците на пънка. Защото още в името й е закодирана любов, ненапразно Любляна винаги ми е звучала като любима.

9 септември 2016 г., “Формално”