Копенхаген, моя любов или дали има нещо гнило в Дания

Не вярвам в преражданията, но понякога се случват неща, които разклащат иначе стабилните ми убеждения. И ако все пак предишни животи съществуват, със сигурност в най-осъзнатия от тях съм била жена на някой викинг. Открай време изпитвам необяснимо влечение към всичко скандинавско. Още от дете мечтата ми беше да съм руса със сини очи и безкрайно завиждах на всички блондинести деца (по онова време предимно полячета), които срещах във Варна. По-късно се запалих по зимните спортове (само като зрител, не си мислете, че съм някоя заклета скиорка или сноубордистка) и някак съвсем естествено започнах да симпатизирам на норвежките атлети. С годините дойдоха филмите, книгите и така до деня, в който най-после тръгнах на пътешествие към така бленувания север.

За отправна точка избрах Копенхаген, въпреки че Дания е държавата, за която знам най-малко. Още със слизането от самолета в Малмьо вече тръпнех от вълнение, защото щях да мина по моста Oresund от едноименния сериал. Сега е времето да ми припомните как се подигравах на любителите на турските сапунки в Истанбул. Всъщност не видях нищо от това чудо на инженерната мисъл, защото пътувах почти в полунощ, но се утеших, че ще имам по-добра възможност на връщане.

Първото ми впечатление от Копенхаген е, че тук има повече велосипеди дори от Амстердам. Само че за разлика от холандския главен град, трафикът им е регулиран строго и нито веднъж не почувствах, че все едно имам изрисувана мишена на задните си части (както казваше Бил Брайсън). Очаквах, че датската столица ще излъчва някаква ледена красота и достолепие, подобно на Снежната кралица на Андерсен. Нищо подобно – градът е шарен, топъл и гостолюбив, но в отличие от южните си събратя, тук няма помен от хаос, а цари спокойствие, което обаче не може да се нарече скучно.

За отправна точка на първата ми разходка избрах увеселителния парк “Тиволи”. За съжаление достойнствата му са останали в миналото, когато е бил вдъхновение за Уолт Дисни. Днес от дистанцията на времето атракциите изглеждат старомодни и повечето са от типа, които ти докарват целодневен световъртеж или усамотение с найлонова торбичка в ръка. Иначе градинската част е приятна за разходка и ако се абстрахираш от ненужно високия вход, може да си изкараш един чудесен следобед. От другата страна на парка се намира кметството. Великолепната сграда е в традиционния за северните страни стил – национален романтизъм, но е инспирирана от Pallazzo Publico в Сиена. Интериорът е не по-малко впечатляваш и в никакъв случай не пропускайте да видите астрономическия часовник на Йенс Олсен. Вдясно е разположена статуята на Андерсен, където можете да прекарате на спокойствие известно време с великия разказвач на приказки. Това обаче не може да се каже за фигурата на една от най-известните му героини – Малката Русалка. Самата скулптура не е нищо спектакуларно и постоянно е обсадена от тълпи туристи, които се борят с хлъзгавите мокри камъни около нея, за да се овековечат за фейсбук. Лично за мен бяха далеч по-интересни съвременните пластики, разпръснати из целия град. Фаворити ми станаха дървените пилета, разположени на Хартиения остров. За Papiroeen мога да напиша отделен разказ и ако живеех в Копенхаген, сигурно там щеше да бъде вторият ми дом. Името на острова идва от времената, когато там са се печатали вестниците, днес обаче той е приютил Музей на науката и огромно хале, в което можеш да опиташ храна от цял свят. И друг път съм споменавала, че съм консервативна по отношение на яденето, затова се задоволих само със сандвич с био прасе, увит в яйце. Но за по-отворените към нови вкусове има предложения от Колумбия до Корея. Но най-прекрасното изживяване за мен на острова си остава излежаването в удобните шезлонги, които са наредени около водата. Като видна мързелана бих релаксирала там с часове, стига да нямах и други места за обикаляне.

Но тъй като лежерното настроение вече ме беше обхванало, каква по-подходяща локация от Християния за следваща спирка. Сигурно повечето знаят историята на този алтернативен “квартал”. Той съществува от началото на 70-те, когато бившите казарми биват населени от свободолюбиви младежи, които обявяват автономия. Днес обитателите са около 1000 жители, но всекидневно там преминават многократно повече пришълци. От десетина години насам на главната улица Pusher (спомняте ли си култовия датски филм със същото име?), наред със сувенирите и другите джунджурии се продават полулегално и леки наркотици. Любопитното е, че снимките са забранени и дилърите са маскирани, а самите сергии са потънали в камуфлажна декорация. Разнообразието от специалните субстанции и магическите кексчета не е толкова голямо като в Амстердам, но обстановката за консумиране не е така туристическа. Разбира се, Християния не е само лека дрога, тук има и парк, кафенета, барове, галерии и почти всяка вечер се организира някакъв концерт. За мнозина мястото може да изглежда твърде хипи или анархистко, но аз искрено се радвам на подобни оазиси на свободата в днешно време и ако бях с 15 години по-млада, вероятно щях да кандидатствам за “гражданство”.

И за финал на пешеходния тур оставям най-известната локация в Копенхаген – Nyhavn (Новото пристанище). Сигурно сте виждали кадри от крайбрежна алея с многобройни цветни къщи, наредени от двете страни като пъстрите магнитчета на хладилника ви вкъщи. Вероятно заради популярността сред туристическите фотографи, мястото е нещо като визитна картичка на града. Въпреки че е шумно и пренаселено, има някакъв особен чар и атмосфера и ще изпитате истинска наслада, докато обикаляте наоколо.

Може би забелязахте, че в тази част от историята съчетах удобното с приятното и загърбила полезното, се отдадох единствено на удоволствия. И след задължителния Carlsberg се оттеглям на заслужен отдих, защото тепърва предстоят сериозните визити и проверката дали всъщност има нещо гнило в Дания.

17 септември 2015 г., “Формално”