Хелзинки, моя малка София – ау обичам те!

Ако следваме клишетата, кои три неща ви идват наум, щом чуете Финландия – водка, сауна и хеви метъл, разбира се. Не съм от неортодоксалните туристи, които отричат популярните забележителности и винаги гледат да изпъкнат с някаква особено “оригинална” препоръка, като да се врем в страничните улички или да общуваме с местните. Предпочитам да обикалям по музеи, галерии, храмове, кафенета, а за житейските радости и неволи на хората съм заделила часовете, прекарани по маршрута Суботица-Ниш-София и София-Варна.

При посещението ми в Хелзинки обаче нещата се случиха малко по-различно от предвиденото и традиционните must see and do неща останаха на заден план. На първо място във вездесъщия трип адвайзър стои средновековната крепост Suomenlinna. Тя е изградена върху няколко острова и се намира на 15 минути с ферибот, предпочитана е за пикник и е подходящ фон за епични снимки в инстаграм. С нея се разминахме по съвсем банална причина – просто пътуването по вода не е сред любимите ми занимания и след като прекарах два часа и половина на ферибота от Талин в усилия съдържанието на закуската ми да не стане обществено достояние, дори самата мисъл да се кача на нещо подобно предизвика пеперуди в стомаха ми, но не от онези приятните.

Другата задължителна атракция – сауната, също изпадна от списъка. Някак идеята да се потя заедно с непознати голи хора, не ми се стори особено примамлива, пък и за това си имаме градски транспорт – всеки от Варна, който се е возил лятно време в 148, знае за какво говоря. Може и да съм изпуснала някакво невероятно преживяване, но аз и до Рим ходих два пъти и не видях папата, така че всичко е наред.

За хеви метъла не знам какво да ви кажа, вероятно трябваше да отида в природния парк, който се намира в близост до предградието на Ванта – Хакунила, където бях отседнала и чието име ми звучи като сестрата на Блекота, Пекота и Мекота от “Арабела”, и да проверя дали там някоя банда не заснема поредния си клип. Ако случайно не знаете, популярна шеговита легенда гласи, че основната работа на финландските лесничеи е да издирват изгубили се по време на снимки метълисти.

И след като вече разбрахте какво не съм направила, идва ред да се отчета и какви ги свърших през трите дни в Хелзинки. Пих водка и бира, обикалях по църкви, отбих се в KIASMA и видях монумента на Сибелиус. Всички, които ме познават, знаят че нямаше как да устоя на третото клише – пиенето. На връщане от една от църквите се озовах случайно в бар в квартала Kallio, където звучеше финландски пънк (да, съществува и такова нещо, при това знам имената на цели три групи – Terveet Kadet, Rattus, Riistetyt). Обстановката ми напомняше на някогашната култова варненска дупка “Aтмосфиър” и ми се стори подходящо да направя дебюта си с традиционната Koskenkorva. Тук всъщност пробвах напитката, която местните наричат viina, а не водка и е с по-нисък алкохолен градус – 38. Съвсем по пънкарски добавих и няколко бири Lapin Kulta, а началото на нощта изобщо не се виждаше – през лятото и в полунощ е светло.

Но време е вече да ви разкажа нещо и за самия град – ако познавате репертоара на Тодор Колев, със сигурност сте чували парчето – “Песен за любимия град”. В него София любовно е наречена “малък Лондон”, а Варна – Сан Франциско. Защо ви припомням всичко това? Още когато слязох от трамвая, водещ от пристанището до центъра, ме лъхна нещо родно, мило и познато и в главата ми изникна въпросната песен, само че във версия – “Хелзинки, моя малка София”. Нямам идея откъде дойде това усещане, дали заради източноевропейкото излъчване на града, или поради факта, че първата забележителност, която видях, беше паметникът на Цар Освободител (Александър II).

Тук може би поставих рекорд по посещение на църкви, което вероятно ще ви учуди, но повярвайте ми, заслужава си. Helsingin tuomiokirkko е голямата бяла катедрала със зелените куполи, която е на всички туристически фотоси. Безспорно е внушителна като сграда, но вътре е с един от най-скучните интериори. Първоначално се е казвала “Св. Николай Чудотворец”, но след извоюваната независимост името е премахнато.

Руското влияние обаче задухва от отсрещния хълм, където се намира не по-малко величествената православна църква Uspenskin katedraali. Любопитното е, че тя може да послужи за вдъхновение на някой писател на трилъри, защото в рамките на няколко години от нея мистериозно са откраднати две от най-ценните икони.

Най-интересна за мен беше Kampin kappeli – капелата на тишината. Построена като част от програмата на Световната столица на дизайна през 2012 г., освен че е изключително архитектурно бижу, вътре може да намерите убежище от градската шумотевица и да останете насаме със собствените си мисли.
Temppeliaukio Church е безпорно най-атрактивна за туристите. Създадена е през 1969 г. като резултат от проект, спечелен от братята Suomalainen. Една част от сградата е подземна и е изсечена от скала, оформяща стените. Около централния купол има отвор, през който се процежда слънчева светлина.

И преди да се напиете в бара, за който споменах по-горе, наминете и през Kallion kirkko, която освен с фасадата си от сив гранит е забележителна с акустиката и камбаните, които изпълняват мотив на Сибелиус точно в 12 ч.

Независимо дали сте почитатели на най-известния финландски композитор, не подминавайте парка, носещ неговото име. В него е разположен монумент, посветен на великия творец, съставен от около 600 метални тръби, които издават звуци при ветровито време. И въпреки че по време на визитата ми в Хелзинки си бяха дали среща варненския и сливенския вятър, точно когато се озовах пред паметника, всичко изведнъж утихна и не разбрах какъв е репертоарът му.

За финал (по-внимателните в четенето вероятно ще ме хванат, че не съм разказала за KIASMA, но на този музей и квартала на дизайна ще посветя отделен текст) отново ще си изтананикам парчето на Тодор Колев – “Хелзинки, Хелзинки, моя малка София, ау обичам те!”. И да не забравя, софиянци може малко да позавиждат на финландските столичани, защото освен всичко друго си имат и море.