Дъблин и мистерията на шарените врати

Ако Васко Кръпката беше ирландец, със сигурност хитът му „Няма бира”, щеше да се превърне в национален химн. И как няма – представяте ли си какво би представлявал Дъблин, ако изведнъж пресъхне изворът на „Гинес”? Не само сърцето му в лицето на 900-те пъба ще спре, ами сигурно ще докара до колапс и цялата икономика на „келтския тигър”. „Бира, бира, бира всеки ден”, пък се пееше в едно парче на „Хиподил” и наистина няма по-точно описание на ирландския нощен живот. Започваме точно от него, не само защото пристигнах в 10 вечерта, но повярвайте ми Дъблин изглежда в пъти по-привлекателен по тъмно. Съветът ми е само за начало да се подвизавате в района на Temple Bar, защото макар да е най-популярното място за запивки, през уикендите тълпите от пияни туристи не са никак приятни. Далеч по-автентично е да се отиде в някой не особено централен пъб, където разбира се, пак ще ви олеят с бира, но поне ще почувствате истинския дух на Ирландия. Дори ако имате кураж, може и да поспорите разгорещено с някой от местните, докато гледате ръгби. И последен съвет относно бирата – не поръчвайте Мърфис, защото тя идва от Корк! Що се отнася до локалните индивиди, трябва да отбележа, че Ирландия е първата държава извън Балканите, където виждам хората да използват анцуга като официално облекло.

Преди време бях описала Лондон като най-прозрачния град, в който съм била. Явно съм се заблудила, защото тогава все още не бях виждала Дъблин. Същата избеляла палитра, нарушавана само от ръждивите сенки на тухлените къщи. Но за да бъда честна към ирландската столица, не мога да подмина единственият цветен акцент в цялостната тъжовност на пейзажа – вратите. За мистерията на шарените входове се носят различни легенди. Официалната – подслушах от един екскурзовод, който я разказваше на американски туристи. По времето, когато Ирландия е все още под британско владичество, след смъртта на кралица Виктория, била издадена заповед в знак на траур всички врати да бъдат боядисани в черно. Тукашните, известни със своя революционен дух, не се подчинили на наредбата на английската корона и като своеобразен протест напъстрили входовете си. Другата, която се предава от уста на уста, но на мен ми звучи като далеч по-достоверна, напомня на някаква архаична версия на руския филм „Ирония на съдбата”. В един момент на местните домакини им омръзнало порядъчно подпийналите им съпрузи да объркват къщите и да се озовават в чужди легла и затова за ориентир направили всяка врата в различен цвят и дизайн.

Ако сте любопитни да разгледате и отвътре типичния дом от джорджианската епоха, трябва да се отправите към Fitzwilliam Street. Там на номер 29 ви очаква нещо като къща-музей, представяща живота на семейство от средната класа от 18 век. Интересен е не толкова самият интериор, колкото атрактивната Илейн, която ще бъде ваш гайд, докато се ровите из мръсното бельо на джорджианската фамилия.

Време е вече да ви оставя в догадки, защо казах, че Дъблин изглежда значително по-добре през нощта и ще отида да хапна една голяма ирландска закуска, защото за следващия разказ, ще ми е нужна свръхдоза издръжливост.

6 април 2013 г, “Формално”