Варна – безнадежност, моя любима!

По документи Варна не е мой роден град. Аз съм като осиновено дете, което са взели веднага от болницата, още преди да успее да установи каквато и да е връзка с биологичната си майка (в случая Бургас), но независимо от възпитанието, понякога генетиката си казва думата. За почти 30-те години живот във Варна така и не разбрах какво точно означава шано, нито пък се научих да произнасям доматито. Това съвсем не означава, че градът ми е безразличен и въпреки че съм го напуснала преди 8 години, ми е болно в какво се превръща. Сещам се как като малка се изпълвах с неосъзната гордост, когато ме питаха откъде съм и при отговора очите на хората се изпълваха със завист. Сега нещата стоят доста по-различно и при споменаването на Варна, реакциите са съпроводени със съжалителни погледи и тактични въздишки.

Родена съм в средата на 70-те. Както и на повечето градски деца от онова време, животът ми премина в задължителна ваканция при баба и дядо (или маминка, както се нарича тук), игри на улицата, ходене на куклен театър в неделя и почерпка със сладолед в Снекбара. Но един от най-отличителните ми спомени от детството е как през лятото градът беше пълен с туристи от цял свят и благодарение на тях се научих да разпознавам почти всички европейски езици. Полските семейства с фиатчетата, оплескани до ушите с диня, която хрупаха направо от кората; германските пенсионерки с розовите къси панталонки и капелите; смешно почервенелите от слънцето скандинавци, които не се страхуваха да плуват в морето дори и в началото на май.

Тийнейджърските ми години съвпаднаха с бума на субкултурите. Тогава почти не се срещаше буден младеж, който да не се числеше към някоя група. Разбира се, имаше и такива – предвестници на сегашното мол-поколение, които се интересуваха само от нови дрехи, но те презрително бяха заклеймявани като гъзари. ФК, или варненското НДК, както е познато извън границите на града, беше сборното място за всички алтернативни елементи и слизането там си беше всекидневен ритуал. Пънкари, уейвъри, скейтъри – всеки с униформата си, прическата, музиката. Благодарение на Ник от “На тъмно”, който първоначално беше председател (каква дума само) на фен-клуба на “Клас”, а после започна да организира поредица от дарк партита и концерти, Варна определено си извоюва място на субкултурната карта. И не само заради възможността да се видят групи като “Виолетов генерал” или “Африка”, а най-вече заради агитките от други градове – Русе, Казанлък, Бургас, Добрич, които се вдигаха специално за въпросните събития. Всеки си имаше набор от приятели, които редовно прибираше, както във филма “Подслон”, въпреки протестите на родителското тяло. Нямам идея вече как сме си прекарвали времето, какво сме си говорели, дали сме се бунтували срещу нещо, но чувството, че си бил част от нещо специално остава и до днес.

Не знам дали някой си спомня кога за последен път е бил на концерт на варненска група, но когато започнах работа в местна медия, новините и събитията с локален адрес бяха толкова много, че дори имахме специална музикална страница. Тогава беше времето на “Жен Шен”, “Думи и камъни”, “Resemblance” (първата група на на Димо от P.I.F.), “Nevertheless”, както и цялата хардкор вълна, която стоеше зад фестивала “Аtmosfear”. Самият фест претърпя няколко метаморфози под различни названия, като със сигурност е влязъл в историята с изданието си през 2002 г., когато под името “Freemind” беше забранен от кмета Кирил Йорданов. В интерес на истината хардкор движението оцеля доста дълго време и вероятно част от бандите все още съществуват, но активната им дейност беше пресечена след затварянето и на последната ъндърграунд спирка – “Зона 51”. Като заговорихме за клубове, едва ли има човек, който да не е чувал за “Бонкърс” и “Комикс”. В бившия военен бункер освен, че Дичо се сдоби със звезден статус, далеч преди “D-2”, свиреха редовно почти всички култови (извинявам се за клишето, но в случая думата наистина си тежи на мястото) банди – “Babyface clan”, “Стейн”, “Хиподил”, “Контрол”, формациите на Нуфри и Даката преди “Panican Whyasker”. Не знам каква е съдбата и на “Комикс”, който като изключим факта, че беше вероятно най-успешният клуб за електронна музика, се оказа и един добър пример как да се преобразят и използват старите соц сгради. Сега от дистанцията на времето целият този разказ ми изглежда като фантастичен роман и донякъде отговаря на въпроса защо всичко хубаво във Варна е в минало време. Но докато субкултурите потънаха навсякъде или поне се трансформираха в някаква по-слабо видима форма, тревожното при Варна е, че така и успя да се ориентира в новите критерии за това как трябва да изглежда един истински съвременен град.

Сега, в контекста на кандидатурата за Европейска столица на културата, от много места се чуват гласове, че Варна има нужда от мащабно и модерно събитие. За мен обаче успехът на града, особено в стремежите за развитие на арт туризъм, се крие в развиването на традиционните фестивали. В момента тече ММФ “Варненско лято”, форум с 88-годишна традиция, който, предполагам, повечето дори не подозират, че съществува. Сигурна съм, че ако програмата се свие в две седмици и се включат поне две световни имена, не само няма да се налага да се събира публика чрез унизителни трикове като безплатен вход, но дори ще има черна борса за билети. Някои може и да го смятат за ретрограден, но нека проверят статистиката за фестивалите в Залцбург и Байройт. Хората все още помнят гостуването на Катя Ричарели, изданията на балетния конкурс, които откриха за света Силви Гилем и Елизабет Плател, концертите на Трилок Гурту и квартет „Баланеску” в рамките на джаз феста, спектаклите на Питър Брук, Еуженио Барба, Найджъл Чарнок, а тази година и Шекспировият театър “Глобус”.

Съгласна съм, че по ред причини Варна изглежда като преболедувала от тежка болест. Но най-страшното си остава апатията и инертността на съгражданите ми, които сякаш са се отказали да вярват, че хубавите неща имат и бъдеще време и са готови да приемат за химн на града една (иначе прекрасна) песен на “Нова генерация” – “Безнадежност, моя любима”. И не мога да ги виня за това. Дългите години разрушително управление, общоизвестните зависимости, ниските доходи са източили от вените им и последната капка оптимизъм. Но най-доброто лекарство за мен ще дойде от тези варненци, които напук на всичко ще се престрашат да се завърнат в родния си град и ще внесат ударната доза адреналин. Сигурна съм, че тяхната смелост, креативност и енергия ще бъде най-добрата терапия. А докато си говорихме на театралния фестивал с едни пловдивчани как няма къде да се излезе вечер, освен в “Кубо”, те казаха, че като има море, нищо друго не е от значение… И може би нови плочки по главната, бих добавила аз.

“Капитал лайт”, 14 юли 2014 г.