“Свекърва” – укротяване на опърничавата

Когато писах за предстоящия сезон бях споменала, че Варненският театър тази година започва по-резервирано, като залага на изпитани класически автори. Но едва след като изгледах „Свекърва“ си дадох сметка с каква нелека задача се е нагърбил Стоян Радев. Защото в днешно време да поставиш традиционен български текст, при всички случаи, е нож с поне три остриета.

От една страна трябва да удовлетвориш публиката, която познава текста почти дословно и очаква да види спектакъла, който е гледала преди 20-30 години. На другия полюс са съвсем младите и непредубедени зрители, които трябва да бъдат спечелени за каузата, като се докоснат до автентичността на автора, но и не трябва да им изглежда архаично. Някъде по средата е моето поколение, което в повечето случаи се колебае между традициите и модерността, но винаги иска да бъде изненадано. В случая на Стоян Радев тежи и историческия бекграунд – все пак Антон Страшимиров е родом от Варна, а пиесата „Свекърва“ се е играла за пръв път от общинската театрална трупа именно тук, на 21 февруари 1907 г. Нещо повече – преди около 20 години актьорът-режисьор се е дипломирал с този спектакъл, като тогава пресъздава образа на Велчо – Свилен.

Няма да се спирам подробно на сюжета, защото той би трябвало да е добре познат на повечето. В своята версия Стоян Радев остава верен на авторовия текст, което според мен е отлично премислен ход, защото с един скок минава част от препятствията, за които писах по-горе. По-консервативната публика остава доволна, че познатият им автор не е осъвременен, а за по-младите някои изрази звучат екзотично и това подсилва комичния ефект. Спектакълът е добре конструиран, има динамика, което е особено важно за текст от този жанр. Отличният ритъм, зададен още в началото, върви в такт през цялото време. Единствено към края нещата леко се объркват и доста проточеният във времето финал натежава и разваля цялостната мелодия на постановката.

Любопитна за мен е и гледната точка към персонажите и особено към главната героиня Костанда. По дефолт, зададен още от Антон Страшимиров, тя е олицетворение на злата свекърва. Силно напомня на образ, излязъл от детските приказки, натоварен само с отрицателни черти, подобно на мащехите на Снежанка и Пепеляшка. Тук обаче забелязваме, че Костанда всъщност е жена от плът и кръв, със своите добри и лоши качества. Като всяка майка най-важното за нея е осигуряването на най-доброто за сина й. Тя не изпитва омраза конкретно към Дечка, просто която и жена да се беше оказала до Велчо, щеше да бъде недостойна в нейните очи. За разлика обаче от Мариус Куркински, който във версията си от преди няколко години проявява силно съчувствие към Костанда, Стоян Радев показва едно дистанцирано отношение. Той не си позволява да й симпатизира или съди, оставя на публиката да вземе това решение.

Тук трябва да отдадем дължимото и на играта на актьорите, която безспорно е един от най-силните козове на спектакъла. 20 години делят Веселина Михалкова от първото й превъплъщение в ролята на свекървата. За съжаление не съм гледала постановката на Катя Динева и не мога да направя сравнение. Но в сегашното представление изглежда като че Веселина Михалкова цял живот се е готвила за тази роля. Тя е уверена и студена, и в същото време уязвима и емоционална. Образът, който изгражда, е внимателно нюансиран и е далеч от черно-бялата гама, в който сме свикнали да го виждаме. В добре построения актьорски ансамбъл се включват още Стефан Додуров (Велчо-Свилен), Петя Янкова (Дечка), Милена Кънева (Неделя), Даниела Викторова (Дафинка), Николай Кенаров (Дойчинов), Николай Божков (Кереков), Гергана Арнаудова (Керекова), Гергана Плетньова (Марийка), Юлияна Чернева (Радка), Пламен Димитров (д-р Живков), Нели Вълканова (акушерка).

„Свекърва“ е спектакъл, който със сигурност има своята публика и достига до сърцата на мнозина. Лично на мен обаче ми се искаше да видя нещо по-хулиганско и радикално. Да се надскочи чисто битовия конфликт без да се залита и в някакви сложни народопсихологически обобщения. И затова може би щеше да допринесе едно още по-изчистено и не толкова буквално сценографско решение, защото декорите и костюмите на Мира Каланова се разминават със свежата режисьорска концепция. Въпреки множеството скрити капани, Стоян Радев е направил един шарен спектакъл, който, предполагам, ще има дълъг живот във варненския театрален афиш.

29 ноември 2014 г., “Формално”