“Панама” – любовта, без която (не) можем

Не е тайна, че освен на скандинавското, съм фен и на сръбското кино и смятам, че “Когато порасна, ще стана кенгуру” е един от най-добрите филми, правени някога. По стечение на обстоятелствата преди 10 години тази страна се превърна в мой втори дом и вече имам рядката привилегия не само да следя цялата новоизлязла продукция, но и да разбирам всичко без превод, което прави преживяването още по-колоритно.

“Панама” е един от филмите, които през 2016 година попаднаха във фокуса на зрителите и критиката. Премиерата на дебютната лента на режисьора Павле Вучкович беше на фестивала в Кан, където се съревноваваше за наградата “Златна камера”.

Йован (Славен Дошло) и Милан (Милош Пйевач) са двама приятели в средата на 20-те. Живеят в Белград, ходят на лекции, обикалят из нощните клубове. Основното им забавление са жените, които приемат единствено като бройки в “престижния” си списък от завоевания. Между тях дори има негласно състезание кой ще събере повече трофеи. Една вечер на поредното парти Йован се запознава с Мая (Йована Стоилкович). Първоначално тя е нарочена за поредния номер в листата, но загадъчното й поведение привлича вниманието на младежа. Двамата започват страстна, чисто сексуална връзка, без да си задават много въпроси. Постепенно обаче Йован се оказва обсебен от Мая и започва да я следи в социалните мрежи, където открива доказателства, че тя далеч не е това, за което се представя. Паяжината от лъжи, недоизказани мисли, ревност и нарцизисъм рефлектира върху живота на младия мъж и докато търси истината за жената, в която неусетно се влюбва, всъщност открива пътя към самия себе си.

“Панама” е филм, който показва една необработена снимка на действителността и на проблемите, с които се сблъскват днешните младежи. Свят, доминиран от социалните мрежи, в който всичко е на показ и няма място за чувства, емпатия, искреност и доверие. Ценностите отдавна са подменени и цари единствено култът към физическата красота, който се изразява в броя коментари и лайкове.

Независимо от несъвършенствата, които са част от заболяването на младостта, Павле Вучкович разказва една увлекателна модерна приказка, в която въпреки самолюбието и цинизма на героите, любовта все пак побеждава. Някои вероятно ще открият и допирни точки със скандалния проект на Мая Милош “Клип”, в който също се разглеждат сходни проблеми, но докато там водещо е документалното начало, в “Панама” има и артхаус елементи, а сексуалните сцени (дори и по-бруталните) са представени далеч по-обрано и стилизирано.

За разлика от повечето сръбски филми, тук хуморът не е водещ, но не липсват и моменти, които определено ще ви развеселят. Незабравими са сцените в апартамента на Милан, който все още не живее самостоятелно. И докато в детската стая двамата с Йован сверяват списъците с бройките си, майка му (типичен балкански родител) се притеснява децата да не останат гладни и се опитва да ги примами с пържени картофи.

Без да е сред най-добрите образци в историята на киното на западната ни съседка, “Панама” определено се гледа с лекота и влиза под кожата на зрителя. Което още веднъж доказва, че понятията “фестивално” и “комерсиално” не са антоними и могат да вървят ръка за ръка, стига с тях да се заемат правилните хора.

14 март 2016 г., “Формално”