На българското кино – с обич и омерзение

13 януари е рожденият ден на българското кино, поне според Националния филмов център. През 2005 г. с Държавен указ датата е обявена за официален празник на всички работещи в киноиндустрията. Разбира се денят не е избран случайно – на 13 януари 1915 г. в столичния салон „Модерен театър“ е била премиерата на първия български игрален филм – „Българан е галант“ на Васил Гендов. Както и повечето неща в родната история, това събитие също е спорно и има разминавания в информацията не само около датата и годината на прожекцията, но дори и върху авторството на лентата. Но да не се бъркаме в работата на хроникьорите, все някога те ще кажат тежката си дума. А ние ще посрещнем 100-годишнината на нашето филмопроизводство на фаталното число.

Когато реших да напиша текст за юбилея се почувствах малко като героя на Селинджър от разказа „На Есме – с обич и омерзение“. Не само защото се налага да пиша писмо без да присъствам на самото събитие, но и защото – обич и омерзение са възможно най-точните думи, които в днешно време описват отношението на българите към родното ни кино. Достатъчно е да погледнете коментарите под статиите, за който и да е наш филм и ще се убедите в това.

Не съм страстен киноман, а и след нашествието на сериалите трудно намирам заглавия, които да ме залепят за стола в продължение на два часа. Но както неведнъж съм споменавала, имам висок праг на толерантност към българските продукции. Сигурно съм от малцината, които са изгледали почти всички родни ленти за последните 20 години. И не крия, че подобно на повечето зрители, съм раздвоена в отношението си към тях.

Не мога да си изкривя душата и да не призная, че въпреки несъвършенствата, си има и доста заглавия, които са успели да ме разсмеят, докоснат и развълнуват по някакъв начин („Подслон“, „Източни пиеси“, „Аве“, „Дзифт“, „Прогноза“, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, „Отрова за мишки“). Но съвсем разбираема за мен е и носталгията по филмите от времето на социализма. Да, по-голямата част са били поръчкови, няма нищо революционно в заснемането им, дори и актьорите не винаги се справят на ниво. Но потвърждават основното правило, че простата и добре разказана история е фундаментът на всичко. Сюжетите в повечето случаи са всекидневни, персонажите съвсем обикновени, диалозите звучат естествено и хората успяват да намерят по нещо за себе си. Знам, че регионалната тематика е недостатък и хуморът ни няма как да бъде разбран в чужбина. Трудно е да обясниш абсурдите на соцежедневието на американец, но фактът, че реплики като – „Ай, сиктир, ще й свиря десет дена под прозореца! Да не е Лайза Минели?“ („Оркестър без име“, 1982), „Тате каза, че ще ми купи колело, ама друг път!“ („Куче в чекмедже“, 1982), „Лошо, Седларов, лошо!“ („Опасен чар“, 1984), „Аз, например може и да не съм прав, но кюфтетата без лук не ги одобрявам.“ („Вилна зона“, 1975), вече 30-40 години се въртят в употреба показва, че сценаристите са си свършили работата.

Дори от дистанцията на времето ми се струва, че именно от тези филми поколението, родено след 1989 г., може да получи по-адекватна представа за тогавашната епоха.

В последните 20 години кинотворците ни така и не успяха да напипат пулса на публиката. От една страна са продукциите, посветени на комунизма, прехода и мутрите, които обаче в повечето случаи не бяха поднесени по подходящ начин и предозирането отблъсна зрителите, както преди се случваше с проектите за партизанското движение. На другия полюс пък се оказаха желаещите да правят елитарно кино. Общо взето всеки завършил НАТФИЗ искаше още с дипломната си работа да се превърне във Фелини, Бергман и Тарковски едновременно. И при наличието на 2-3 филма годишно, логично се затвори пътя към сърцата на обикновените хора. Друга не особено положителна тенденция е преекспонирането на едни и същи актьори. Колкото и да е талантлив Ованес Торосян (примерно), участието му във всеки филм вече води до негативна нагласа. Разбирам, че познатите имена продават, но трябва да се дава шанс и на свежи лица. Най-голямата сянка обаче около ореола на творците според мен, са перманентните финансови скандали, които раздират гилдията. Далеч съм от кухнята на нещата, но както и всички останали, непрекъснато чета за някаква митична киномафия, която видите ли, обирала всяка година субсидиите. Като редовен посетител на фестивала „Златна роза“, обаче виждам, че в последните десетина години наградите се печелят предимно от дебютанти. Тогава кои са тези еквиваленти на Дон Корлеоне, които не пускат кокала. Ако лицата на престъпните кланове са Драго Шолев, Зорница София , Камен Калев, Стефан Командарев, Константин Божанов, тогава аз нямам нищо против подобна мафия и с удоволствие ще отчисля парите от моите данъци в тяхна полза.

Колкото и да са дълбоки проблемите, ми се иска гъстите облаци над родното ни кино вече да започнат да се разсейват. Сигурна съм, че и обичта ще надделее над омерзението и какъв по-добър повод за това от 100-годишнината на седмото изкуство у нас. И за да спазим традицията ми се струва, че най-подходящият подарък ще бъде, ако на 13 януари си купим по един билет за актуален български филм. Това ще е добро начало за помиряване, не мислите ли?

13 януари 2015 г., “Формално”