Когато писах за предстоящия сезон бях споменала, че Варненският театър тази година започва по-резервирано, като залага на изпитани класически автори. Но едва след като изгледах „Свекърва“ си дадох сметка с каква нелека задача се е нагърбил Стоян Радев. Защото в днешно време да поставиш традиционен български текст, при всички случаи, е нож с поне три остриета.

Когато чух за проекта “Кухнята”, първоначално си помислих, че става въпрос за някоя пиеса с така модерната в последно време кулинарна тематика. Време, в което готвенето преживява ренесанс и всяка домакиня се изживява като Джейми Оливър, Антъни Бурдейн и Гордън Рамзи едновременно. По-късно разбрах, че всъщност това е текст от 1957 г., написан от Арнълд Уескър, който заедно с Джон Озбърн (“Обърни се с гняв назад”) е един от поколението на “сърдитите млади хора”. За първи път в България пиесата е поставяна в Младежкия театър през 1973 г. от режисьора Николай Люцканов и бързо се превръща в един от най-запомнящите се спектакли по онова време. Днес повече от 40 години по-късно, с нелеката задача да пренесе легендарния заряд на “Кухнята” на същата сцена, се е заел синът му Владимир Люцканов.

За първи път гледах пиеса на Жорди Галсеран преди пет години. Тогава в рамките на „Варненско лято“ се игра постановката на Бина Хараламбиева „Шведска защита“ („Методът Грьонхолм“), реализирана в Малък градски театър „Зад канала“. Текстът ме заинтригува дотолкова, че дори си купих книжка с три пиеси на каталунския драматург и я изчетох на един дъх. Интригуващите сюжети, неочакваните обрати, необикновените герои и блестящите диалози на Галсеран го направиха мой фаворит и дори успя да измести любимата ми Ясмина Реза.

Ако има режисьор, който не спира да ме изненадва, това безспорно е Лилия Абаджиева. В случай че не си гледал нейните представления от края на 90-те – „Хамлет“ и „Страданията на младия Вертер“, просто си пропуснал половината си живот. В „Краят на играта“ и „В очакване на Годо“ се срещнах с нейното помъдряло алтер-его и затова с огромно любопитство посетих последния й спектакъл „Парижката Света Богородица“, чиято премиера беше в началото на годината в театър „София“. Трябва да призная, че сюрпризът отново беше налице, но този път вкусът му, дори и сладък, не можа да засити сетивата ми.

Закуската обикновено е нещо, което винаги пропускам, откакто се грижа сама за себе си. Предполагам, защото не ми се налага да ставам рано всеки ден и докато си изпия кафето, вече е станало време за обяд. Но пък винаги ме е привличала идеята да закусвам някъде навън. Обилната храна сутрин не е по моя вкус, затова и не съм особен фен на британската идея за започване на деня, но виж, италианският почин да хапнеш нещо малко с ароматно силно кафе се доближава до представата ми. Разбира се, и аз като всяко българско дете съм отгледана с мекици и пържени филийки и този вид закуска също заема особено място в сърцето ми. Признавам, че съм доста разглезена в това отношение, защото баба ми беше ненадминат майстор на тестените неща и за нейния личен специалитет – два пъти точено, се носеха легенди. По тази причина не бях яла мекици от години и когато започнаха да се появяват заведения, където да предлагат подобен старомоден “брънч”, отново се върна желанието ми за закуска извън дома.

13 януари е рожденият ден на българското кино, поне според Националния филмов център. През 2005 г. с Държавен указ датата е обявена за официален празник на всички работещи в киноиндустрията. Разбира се денят не е избран случайно – на 13 януари 1915 г. в столичния салон „Модерен театър“ е била премиерата на първия български игрален филм – „Българан е галант“ на Васил Гендов. Както и повечето неща в родната история, това събитие също е спорно и има разминавания в информацията не само около датата и годината на прожекцията, но дори и върху авторството на лентата. Но да не се бъркаме в работата на хроникьорите, все някога те ще кажат тежката си дума. А ние ще посрещнем 100-годишнината на нашето филмопроизводство на фаталното число.

Комедията не е сред любимите ми жанрове, особено в съвременния си вариант. Може за някои да изглеждам старомодна, но днешното чувство за хумор не го разбирам, и в повечето филми и сериали рядко откривам нещо смешно. За сметка на това обичам да си припомням разни ретро комедии. Особено удоволствие ми доставят родните продукции, най-вече заради изобилието от култови реплики.

Наскоро си говорихме с приятелка, че вече не се правят игрални филми за деца. И това не е проблем само на родното кино, но като че ли е тенденция и в световен мащаб. Когато бях малка не можех да изброя всичките си любими филми, при това само българските. Днес, ако попитам някое дете, едва ли ще посочи нещо по-различно от анимация на Дисни.

„Зона Б-2“ не е от най-популярните родни комедии и дори много често зрителите я бъркат с култовата лента „Вилна зона“, поради сходното заглавие. И въпреки че остава в сянката на най-добрите образци в жанра, филмът на режисьора Чавдар Гагов съвсем не е за пренебрегване. Създаден по новелите на Георги Мишев – „Черен влак се композира“ и „Бозайници“, премиерата му е през 1989 г.
„Зона Б-2“ не е от комедиите, които ще ви накарат да се търкаляте от смях, но със сигурност е от онези, нашите си, които не спираме да даваме за пример и ни карат да въздишаме, че „нищо вече не е като едно време“.

„Приятели за вечеря“ е български игрален филм от 1980 г. Не помня да съм го засичала по телевизията, не съм чела и да е бил забраняван по някаква причина. Вероятно поради количествата, които тогава е произвеждала родната кинематография, е минал някак незабелязано. Режисьорът Яким Якимов също не е особено познато име за мен. След кратка справка разбирам, че е завършил Висшата филмова школа в Лодз – Полша през 1951 г., но и в творческата му биография не срещам популярно заглавие. Сценарист е Любомир Янов, а музиката е композирана от Александър Бръзицов.