Трябва да призная, че навремето не бях от феновете на филма “Love.net”. Струваше ми се фрагментарен, излишно лъскав, с недостоверни персонажи и захаросан финал. Въпреки това трейлърът на “Вездесъщият” (с голямата награда “Златна роза”) ме грабна и с любопитство отидох да гледам новата продукция на режисьора Илиян Джевелеков.

“Слава” е вторият филм на тандема Кристина Грозева – Петър Вълчанов, който ползва за основа реално случила се история, взета от вестникарските заглавия. Продукцията продължава естетическата линия на “Урок”, но вече си личи опитът и надграждането най-вече на сценарно ниво. Продуктът изглежда завършен, действието е по-динамично, умело са преплетени хуморът и гротеската. Въпреки че участват отново Маргита Гошева и Стефан Денолюбов, тук ролите им са разменени, което говори за желанието на двамата режисьори да задават все по-сложни задачи на актьорите, а не да ги вкарват в удобни за тях рамки.

Харесвам Иван Вирипаев, допада ми неговия сарказъм, неговата поетичност, любовта, с която обикновено създава персонажите си… Харесвам го така, както харесвам Чехов. Затова с огромно желание отидох да гледам версията на най-новия му театрален текст “Илюзии”, реализиран от режисьора Младен Алексиев на сцената в “Сфумато”.

Пиесата (ако мога да я нарека така), се състои от няколко мини истории, всяка от които се оказва парче от пъзела на живота на четирима стари приятели. Две семейни двойки (Дани и Сандра, и Албърт и Маргарет), споделяли съществуването си повече от 50 години, един ден се озовават пред неизбежното – прага на смъртта. И както често се случва, идва времето за равносметка и ненужни изповеди. Оказва се, че Сандра цял живот е обичала Албърт, той – нея, а Дани и Маргарет са били любовници.

Не съм съм сред най-верните почитатели на руската класика, но Чехов категорично е любимият ми драматург. Гледала съм “Чайка”, “Три сестри”, “Вишнева градина”, “Вуйчо Ваньо”, “Платонов” безброй пъти и в най-различни интерпретации и съм сигурна, че никога няма да ми омръзнат. Може би единствената пиеса, която е останала някак встрани от полезрението ми, е “Иванов”. Спомням си спектакъла на Маргарита Младенова на сцената на Народния театър и телевизионния вариант на постановката на Димитър Гочев, който беше излъчен по БНТ. Затова с любопитство отидох да се запозная с версията на Стефан Мавродиев, чиято премиера беше преди броени дни в Младежкия театър.

Аз пиша, ти пишеш, аз чета, ти четеш… Двама души, забили поглед в таблета, общуват помежду си. Картина, която виждаме всекидневно в кафенето, в трамвая, на пейката в парка. Сега обаче сме в софийската галерия “Етюд” и това е началото на спектакъла “Револверът”. Но тук като зрители имаме и привилегията да виждаме част от текста, който е на устройствата на актьорите. Не се налага да надничаме скришом, за да разберем нечия тайна, тя се прожектира над главите им. Какъвто всъщност е и животът ни онлайн – триумф на публичната интимност. В един момент обаче думите зациклят и се появява надеждата, че може би все още е останало нещо скрито и съкровено в душата на героите.

По документи Варна не е мой роден град. Аз съм като осиновено дете, което са взели веднага от болницата, още преди да успее да установи каквато и да е връзка с биологичната си майка (в случая Бургас), но независимо от възпитанието, понякога генетиката си казва думата. За почти 30-те години живот във Варна така и не разбрах какво точно означава шано, нито пък се научих да произнасям доматито. Това съвсем не означава, че градът ми е безразличен и въпреки че съм го напуснала преди 8 години, ми е болно в какво се превръща. Сещам се как като малка се изпълвах с неосъзната гордост, когато ме питаха откъде съм и при отговора очите на хората се изпълваха със завист. Сега нещата стоят доста по-различно и при споменаването на Варна, реакциите са съпроводени със съжалителни погледи и тактични въздишки.

В рубриката ни “Лексикон” имаме въпрос, в който хората трябва да избират между двама герои от популярни детски книжки. Статистиката показва, че Пипи и Карлсон са абсолютните фаворити и ако трябва да отговоря на същото питане, вероятно ще ги посоча без колебание. В класацията на любимите ми детски книги челните места със сигурност ще бъдат окупирани от скандинавските автори, които нямат равни в историите си за малките читатели. Мисля, че няма човек, който да не е мечтал да живее във Вила Вилекула и да има собствен кон, да прави бели на поразия като Емил от Льонеберя, да разследва престъпления като Кале Детектива или да се озове в чудния свят на муминтролите. Тук някъде между тях се прокрадва и повестта на естонския писател Ено Рауд – “Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада”.

“Жажда” беше един от филмите, които очаквах с нетърпение на последното издание на фестивала “Златна роза”. Бях любопитна какво ще ни предложи Светла Цоцоркова в своята дебютна творба, тъй като много харесвам късометражния й проект “Живот със София”. Според предварителните анонси всичко изглеждаше обещаващо – успешна премиера на форума в Сан Себастиан (откъдето тръгна и световната слава на “Урок”), под сценария освен самата режисьорка, се бяха подписали и Светослав Овчаров и Венцислав Василев, а актьорският екип няма нужда от представяне – Ивайло Христов, Светлана Янчева, Васил Михайлов, Иван Бърнев… както и прекрасните нови лица – Александър Бенев и Моника Найденова.

Не е тайна, че освен на скандинавското, съм фен и на сръбското кино и смятам, че “Когато порасна, ще стана кенгуру” е един от най-добрите филми, правени някога. По стечение на обстоятелствата преди 10 години тази страна се превърна в мой втори дом и вече имам рядката привилегия не само да следя цялата новоизлязла продукция, но и да разбирам всичко без превод, което прави преживяването още по-колоритно.

Когато шведският режисьор Рой Андершон получи наградата “Златен лъв” във Венеция през 2014 г. за филма “Гълъб, кацнал на клон, размишлява за битието”, името ми се стори познато, но нищо повече. Едва след като успях да видя абсурдната черна комедия на скандинавския ексцентрик и прочетох, че продукцията е част от трилогия, се сетих, че всъщност вече съм гледала първата лента от поредицата – “Песни от втория етаж”. В рамките на Европейския филмов фестивал в Палич (Сърбия), на който Андершон беше почетен гост, успях да се запозная и с другите негови продукции – “Шведска любовна история” и “Вие, живите”, както и с две късометражки. Заинтригувана от шантавото му творчество, с нетърпение очаквах срещата на Рой Андершон с фестивалната публика.