„Аз съм пеперудата
на тази дъска,
забодени с другите
сме част от колекция.

Карфиците бляскави
бяха наши мечти,
но само свободни от тях
отново ще летим.“

Откъс от „Част от колекция“, Димитър Воев

Признавам си, че съм от ревностните фенове на Димитър Воев и срещата ми с творчеството му е най-смисленото нещо, което ми се е случвало в живота. И съм благодарна за възможността да се докосна до този свят, с помощта на който съм това, което съм сега. Винаги съм избягвала да пиша за „Нова генерация“, защото каквото и да кажа, ще бъде малко, излишно, клиширано.

Криминалните романи не са на почит у нас. И не става въпрос за читателския вкус, а за предпочитанията на самите писатели. Колко родни автори на криминалета можете да посочите, без да се замислите, сигурна съм – нито един. Не разбирам погнусата на нашите писатели от този така обичан от хората жанр. Той отдавна вече не е синоним на литература второ качество, която служи само за развлечение. В някои държави отделни книги са включени даже в училищната програма. По тези причини появата на каквото и да е криминално четиво с български подпис за мен е добра новина. Още повече, когато излиза изпод клавиатурата на Богдан Русев.

Докато бях под карантина, реших да обърна по-сериозно внимание на предаването “Моят плейлист” по БНТ, от което досега бях гледала единични издания. В началото ми се струваха доста претенциозни изказванията на повечето участници колко е трудно да подредиш 10 любими песни. Когато се замислих обаче, се оказа не толкова лесна задача – да избереш определена бройка парчета, да ги опаковаш в някаква концепция, да ги разкрасиш с някоя любопитна история. И понеже ми стана интересно, а в този живот няма да се сдобия със звезден статус, за да бъда гост в подобно шоу, представям тук собствения си плейлист.

Понякога и преди Коледа се случват чудеса. Особено пък когато трябва да посрещнеш варненското театрално лято само месец преди настъпването на Рождество. В тази особена пандемична година се случи и това, дори без да живеем в Австралия.

28-то издание на театралния фестивал започва на 25 ноември и за първи път ще бъде изцяло в дигитален облик. Разбира се, ще ми липсва атмосферата на откриването, срещите с обичайните заподозрени, с които да обсъждаме вълненията или разочарованията. Но да погледнем от добрата страна – кога друг път ще ни се отдаде възможност да видим накуп спектакли на едни от водещите европейски режисьори в момента. С някои се познаваме добре, дори сме се срещали на живо (Галин Стоев, Тимофей Кулябин, Деклан Донелан), с други тепърва ще се сблъскаме (Гжегож Яжина, Кирил Серебренников, Андреас Кригенбург). Както винаги не са пренебрегнати и любителите на танца, тях ги очакват огнено фламенко от балет “Мануел Рамирес”, съвременно хореографско тълкуване на Бах от Анне Тереза Де Кеерсмакер, фантазен свят от спомени за даоистки ритуали и оживения живот по улиците на Тайпе от “Клауд гейт” – Тайван, както и филм за живота на французойката Маги Марен.

Филмът на Григор Лефтеров и Тодор Мацанов “Христо” има дълга история. За проекта се заговори още преди години, когато работното му заглавие беше “Макарена”. Нямам идея какво е останало от първоначалния замисъл, но на последното издание на “Златна роза” получихме окончателната версия под името “Христо”.

Когато писах предварителния текст за 38-то издание на фестивала „Златна роза“ и споменах, че ключовата дума този път ще е дистанция, се опасявах да не изляза лош пророк. И тази физическа отдалеченост, която пандемията ни налага, да не се е пренесла и на екрана. Защото само преди няколко години от реколтата родни филми лъхаше толкова студенина и безлюбовие, като че ли сърцата на авторите още тогава бяха покрити с маски.

Вече не помня кога и по какво стечение на обстоятелствата сме се запознали с Елица Матеева. Пътищата ни многократно се пресичаха и разминаваха по медиите и фестивалите във Варна, по време на студентстването в София, а по-късно и при споделянето на общото разочарование, че не можем да сме полезни в нашия град. И така… следващ кадър – мястото на действието е “Златна роза”, миналата година. Тогава за моя огромна изненада срещнах една преобразена Елица (но не по Кафка), вече в амплоато й на Госпожата. Първоначално може да звучи стряскащо, но в момента, в който заговори за децата си от киношкола “Братя Люмиер” (към ОДК-Варна), разбираш, че вече е открила как да се справи с проблема за полезността.

Отдавна ми се гледаше съвременна пиеса, която да не е изпълнена с лични драми на хора с дълъг стаж при психоаналитик, вплетени в сложни и често безсмислени взаимоотношения, или пък псевдополитически текстове за поредното изгубено поколение. „Червено“ на Джон Лоугън не само отговори на всичките ми изисквания, но дори надхвърли очакванията ми. Честно казано, широко рекламираните точки от творческата биография на драматурга – автор на сценариите на „Гладиатор“, „Авиаторът“, „Скайфол“ и други подобни американски продукции, първоначално не ме впечатлиха особено. Но едва след като изгледах постановката, си дадох сметка колко важна е холивудската школа при изграждане на такъв брилянтен диалог, предаден изключително умело на български от преводача Харалампи Аничкин.

“В кръг” е втората част от социално ориентираната трилогия на Стефан Командарев. След таксиметровите шофьори в “Посоки”, полицаите са новите инструменти, с които режисьорът (лекар по образование) прави дисекция на нашето разпадащо се общество. Неслучайно действието се развива в навечерието на 10 ноември, когато се навършват 30 години от идването на т.нар. демокрация. Виждаме отново улиците на нощна София, като този път сюжетът проследява три двойки патрулиращи полицаи от различни районни управления. Свързващата нишка между тях е Лазар – Ованес Торосян (в името е закодирано основното послание на филма), починал от свръхдоза наркоман, който никой не иска да прибере, за да не се занимава с бюрократщини.

Когато за първи път попаднах на заглавието “Катафалка, два носорога” (“Колибри”), си казах, че едва ли ще прочета този роман. От една страна направих някаква неволна асоциация с “И магарето видя ангела” на Ник Кейв, а от друга заявеното от автора влияние на Селин, Пазолини и Боланьо ми се стори твърде помпозно. Не ме разбирайте погрешно, обожавам изброените творци и точно по тази причина не ми се занимаваше с поредната претенциозна имитация – достатъчни ми бяха безкрайните родни реплики на Керуак и Буковски, нароили се през годините. Но името на Петър Крумов все пак не ме оставяше на мира и при по-внимателно проучване на биографията му разбрах, че той е авторът на късометражния филм “Срам”. Един от малкото къси проекти, които съм запомнила на “Златна роза” в последните години, наред с творбите на Павел Веснаков и Христо Симеонов.