Познавам Малина Петрова предимно като режисьор на документални филми, като сред най-известните са “Приключено по давност”, “Балкански уроци по история”, “Сърцето умира последно”, “Пантеон”. Случайно попаднах на нейна игрална лента от 1983 година. “Синът на Мария” е по сценарий на Светослав Мичев, а оператор е Пламен Хинков.

Иван Павлов е интересно явление в българското кино. За разлика от повечето си колеги от същото поколение, филмографията му е доста разредена, дори бихме могли да я определим като бутикова. Гледала съм единствено лентите “Всичко от нула” (1996) и “Съдбата като плъх” (2001), с които определено се разминахме. Не отричам високата естетика, която проповядва, и изтънченият филмов език, който не се среща често в родните продукции, но подобен затворен тип кино не ми е по вкуса. Чела съм за дебюта му “Масово чудо” (1981) по сценарий на Константин Павлов, който не се е харесал на тогавашните управници и е бил пуснат на екран чисто формално. Затова с интерес посегнах към втория му игрален проект – “Черно-бяло”, имащ не по-малко драматична съдба. Сценаристът Владимир Ганев бяга в САЩ през 80-те и остава в забранителния списък до 1992 г.

За това издание на рубриката „8 мм“ бях набелязала друго заглавие, но докато го търсех из youtube, попаднах на филма „Баща“. Вниманието ми първоначално беше привлечено от името на Георги Георгиев – Гец, актьор, чието внушително киноприсъствие изключително харесвам. В добавка видях, че в лентата си партнира със сина си Иван Георгиев – Гец, който за жалост също ни напусна неотдавна. Сценарият и режисурата са на Детелин Бенчев, познат от продукцията „Любовна терапия“, за която писахме още в началото на рубриката.
Премиерата на филма е на 13 февруари 1989 г. и в сюжета вече се усещат повеи от вятъра на промяната, който се задава. Въпреки това обаче историята се върти около общочовешки проблеми, които донякъде са валидни и днес – балканския култ към детето (независимо на каква възраст е) и шуробаджанащината на всички нива в обществения живот.

Преди да започна да водя рубриката “8 мм”, и аз като мнозинството познавах Катерина Евро като актриса единствено от незабравимата творба на Людмил Кирков “Оркестър без име”. Когато обаче се зарових по-дълбоко в българската кинематография, открих още няколко заглавия с нейно участие, като две от тях вече сме представяли – “Зона Б-2” и “Брачни шеги”. Но докато във въпросните ленти ролите й са по-скоро епизодични, във филма, за който ще разкажа сега, тя е централният персонаж.

Когато преди повече от три години стартирахме рубриката „8 милиметра“, идеята беше да представим всички онези стари, но златни ленти, които не са добили широка популярност. Причините за това са били различни – цензура, голям брой произведени филми или просто лош късмет. Сега обаче решихме да обърнем внимание на един мрачен период в българското кино – 90-те години на миналия век. Преходът неминуемо повлия върху всички сфери от живота, но при киното се оказа с известна доза фаталност.

Реших да си припомня този филм от зората на 90-те заради участието на Чочо Попйорданов, защото все още трудно свиквам с мисълта, че любимият ми български актьор вече не е между нас. За щастие той е един от редките късметлии, които се снимат в множество ленти, дори и в този най-неблагодатен период на родното кино. Мнозина вероятно си спомнят, че на фестивала “Златна роза” през 1994 г. той участва в цели шест продукции. Но да се върнем към днешното ми предложение – “Тишина” е от филмите, направени на границата между двете епохи, като премиерата му е на 21 януари 1991 г. Лентата е дебют за режисьора Димитър Петков и е отличена с голямата награда на единственото издание на “Златна роза”, което се провежда в София.

„Пясъчен часовник“ е един от по-малко познатите филми на Георги Дюлгеров. Лентата е телевизионна новела, чийто сценарий режисьорът написва сам по мотиви от разказа на Людмила Петрушевская – „Случаят в Соколники“.
Камерната, на места дори театрална продукция, ни потапя в света на любовта. Тук обаче не става въпрос за банално-сантиментална история, каквато срещаме във всеки втори филм. Тук любовта е странна, кратка и с неочакван финал.

В началото е катастрофата. Красива жена шофира в зимни условия, фарове на камион я заслепяват и неизбежното се случва. Следващ кадър –  мъж се обажда по телефона, за да търси Елена. Тя обаче е в Пирогов след пътен инцидент, но е жива. Така историята във филма “Нощ без теб” започва да се сглобява. Мъжът, който звъни е Стефан Стефанов – бившият съпруг на Елена. Както разбираме от първата ретроспекция той е във Велико Търново по нейна молба. Синът им Александър трябва да бъде преместен в тамошния университет, за да не бъде изключен. Въпреки че момчето живее при него, бащата изобщо не подозира за проблемите му. С неохота се съгласява да изпълни желанието на бившата си жена, въпреки че ректорът Дамянов му е състудент. От тази кратка среща започваме да вникваме и в характера на героя – той е принципен и не особено амбициозен. Журналист по професия, цялата му кариера е минала в отдел “Писма на читатели”.

Ако трябва с една дума да опиша филма „Мадам Бовари от Сливен“ – това е копнеж. Той е запечатан още с първия кадър, в който виждаме лицето на главната героиня в крупен план, замечтано слушаща песента „Бразилия“. Емилия Велева (Ели Скорчева) е фризьорка, която обаче има по-големи амбиции. Обичаща поезията и филмите на Бергман, тя се задушава от провинциалния живот в Сливен. Не я вълнуват клюките, обсъждани от колежките й в салона, които по този начин също се опитват да избягат от капана на ежедневието, защото и те са нещастни по своему. Вера (Ирина Муравьова) е рускиня, дошла в България с големи надежди, но в крайна сметка се оказва сама с две деца. Другата фризьорка (Пламена Гетова) има успешен брак, обича мъжа си – с нежност го нарича – Моичкия, но и тук има проблем – не може да забременее.

Въпреки че излезе преди няколко години, едва наскоро гледах филма на Дарън Аронофски “Черният лебед”. И докато още вървеше, в главата ми изникна спомен, че съм чела българска книга на подобна тематика  -“Черните лебеди” на Богомил Райнов. Ровейки се да видя къде мога да я намеря, за да си я припомня, открих, че романът има и своя екранизация.
Премиерата на лентата е през 1984 г., а режисьор е Иван Ничев. Любопитно е, че главната роля е поверена на дъщерята на Богомил Райнов – Диана, която днес е уважаван балетен педагог.