Комедията не е сред любимите ми жанрове, особено в съвременния си вариант. Може за някои да изглеждам старомодна, но днешното чувство за хумор не го разбирам, и в повечето филми и сериали рядко откривам нещо смешно. За сметка на това обичам да си припомням разни ретро комедии. Особено удоволствие ми доставят родните продукции, най-вече заради изобилието от култови реплики.

Наскоро си говорихме с приятелка, че вече не се правят игрални филми за деца. И това не е проблем само на родното кино, но като че ли е тенденция и в световен мащаб. Когато бях малка не можех да изброя всичките си любими филми, при това само българските. Днес, ако попитам някое дете, едва ли ще посочи нещо по-различно от анимация на Дисни.

„Зона Б-2“ не е от най-популярните родни комедии и дори много често зрителите я бъркат с култовата лента „Вилна зона“, поради сходното заглавие. И въпреки че остава в сянката на най-добрите образци в жанра, филмът на режисьора Чавдар Гагов съвсем не е за пренебрегване. Създаден по новелите на Георги Мишев – „Черен влак се композира“ и „Бозайници“, премиерата му е през 1989 г.
„Зона Б-2“ не е от комедиите, които ще ви накарат да се търкаляте от смях, но със сигурност е от онези, нашите си, които не спираме да даваме за пример и ни карат да въздишаме, че „нищо вече не е като едно време“.

„Приятели за вечеря“ е български игрален филм от 1980 г. Не помня да съм го засичала по телевизията, не съм чела и да е бил забраняван по някаква причина. Вероятно поради количествата, които тогава е произвеждала родната кинематография, е минал някак незабелязано. Режисьорът Яким Якимов също не е особено познато име за мен. След кратка справка разбирам, че е завършил Висшата филмова школа в Лодз – Полша през 1951 г., но и в творческата му биография не срещам популярно заглавие. Сценарист е Любомир Янов, а музиката е композирана от Александър Бръзицов.

Един от най-големите хитове на Depeche Mode се казва „Enjoy the silence“ и точно тази песен се въртеше през цялото време в главата ми, докато гледах филма „Тихият беглец“. Въпреки че комедията е от 1972 г., с изненада откриваме, че стресът и шумът са тормозели и тогавашните градски хора. Гошо Калимански (Константин Коцев) е касиер-отличник в столично учреждение. Но уличният шум, долитащ през отворения прозорец, тракането на пишещите машини в канцеларията, разговорите на колегите, правят живота му непоносим. Неговата мечта е да живее в пълна тишина. Дори новото жилище не му носи радост, защото още първата вечер е събуден от скандал между ревнивите съседи – семейство Белопитови. От другата страна комшиите правят щур купон, а за капак отдолу долитат звуците на пиано.

В последно време единствените филми, които гледам, са стари български комедии, които по някакви причини не са добили особена популярност. След „Приятели за вечеря“, „Зона Б-2“ и „Тихият беглец“, поредното ми откритие е „Ако можеш, забрави“. За разлика от предишните три, които бих определила като приятни, сегашното ми предложение е истинска перла в короната на родното комедийно кино. Не съм се смяла така, откакто гледах за първи път „Опасен чар“, „Двойникът“ и „Оркестър без име“. Филмът е от 1988 г., а режисьор е неизвестният за мен Николай Босилков. Сценарият на Илия Костов, който в последните 20 години работи предимно като режисьор („Трака-трак“, „Асистентът“, „Време за жени“), е истинско попадение. В лентата няма звездни актьори, може би единствените по-познати имена са на Иван Григоров и София Кузева, която през същата година става известна с участието си във „Вчера“.

„Аз без тебе не мога да виждам на небето безкрайното синьо.
Аз без тебе не мога да сещам на водата прохладния вкус.
Щом отново намеря очите си, ще се върна при теб.
Щом отново намеря сърцето си, ще се върна при теб.“

Така започва една от най-популярните родни балади от 80-те – „Скъпа моя, скъпи мой“. Песента е композирана от Митко Щерев и е в изпълнение на Милица Божинова и Илия Ангелов. Колко обаче от вас си спомнят, че това всъщност е мелодия от едноименния филм на режисьора Едуард Захариев. Премиерата му е на 3 февруари 1986 г. и се сещам, че тогава родителите ми чакаха на опашка, за да се снабдят с билети. Около лентата се вдигна много шум, защото в нея участваха тийнейджърските идоли от този период братя Аргирови, както и футболистът от „Левски“ Божидар Искренов – Гибона.

Въпреки че жанрово българските филми са трудно определими, „Приземяване“ се води семейна драма. Екипът е изцяло дамски – режисьор Румяна Петкова, сценарист Невелина Попова и оператор Светлана Ганева, но лентата е далеч от мелодраматизма. Премиерата е през 1987 г. Години по-късно същият тим работи и по „Другият, наш възможен живот“, който след много време отново събра на екран Ваня Цветкова и Иван Иванов.

Ако никога не сте чували името на Людмил Кирков, изводите са два – или сте родени след 1989 г., или не сте от България. Освен, че е режисьор на един от най-популярните родни филми за всички времена – „Оркестър без име“, едва ли има друг кинотворец у нас (като изключим Иван Андонов), чиято творческа биография да се състои само от хитове. Достатъчно е да си припомним – „Шведски крале“, „Момчето си отива“, „Селянинът с колелото“, „Матриархат“, „Не знам, не чух, не видях“. Разбира се при количеството филми, което се е произвеждало по време на социализма, дори и най-добрите режисьори имат продукции, минали незабелязано.

Ако попитате тийнейджърките от началото на 80-те кой български актьор е присъствал най-често в сънищата им, сигурна съм, че отговорът ще е само един – Иван Иванов. Ролите му в легендарните „Всичко е любов“, „Лавина“ и „Комбина“ го превръщат във всенароден любимец и режисьорите се надпреварват да го канят в бъдещите си проекти. Един не толкова популярен филм с негово участие е „Романтична история“. Режисьор на драмата е Милен Николов, а сценарист Александър Томов. Премиерата е през 1985-а. През същата година на телевизионния екран дебютира и сериалът „Нощем с белите коне“ по едноименния роман на Павел Вежинов. В него Иван Иванов е в ролята на Сашо – племенникът на акад. Урумов.