От училище знам, че Хага е втората столица на Нидерландия. На нея като на по-невзрачната сестра на Амстердам са отредени административните функции – да се справя с бюрократщината и други досади, свързани с управлението на страната, докато бохемът домакинства на кралското семейство и обира симпатиите на туристите с безбройните си кофишопове и червени фенери.

Когато писах за предстоящия сезон бях споменала, че Варненският театър тази година започва по-резервирано, като залага на изпитани класически автори. Но едва след като изгледах „Свекърва“ си дадох сметка с каква нелека задача се е нагърбил Стоян Радев. Защото в днешно време да поставиш традиционен български текст, при всички случаи, е нож с поне три остриета.

Когато чух за проекта “Кухнята”, първоначално си помислих, че става въпрос за някоя пиеса с така модерната в последно време кулинарна тематика. Време, в което готвенето преживява ренесанс и всяка домакиня се изживява като Джейми Оливър, Антъни Бурдейн и Гордън Рамзи едновременно. По-късно разбрах, че всъщност това е текст от 1957 г., написан от Арнълд Уескър, който заедно с Джон Озбърн (“Обърни се с гняв назад”) е един от поколението на “сърдитите млади хора”. За първи път в България пиесата е поставяна в Младежкия театър през 1973 г. от режисьора Николай Люцканов и бързо се превръща в един от най-запомнящите се спектакли по онова време. Днес повече от 40 години по-късно, с нелеката задача да пренесе легендарния заряд на “Кухнята” на същата сцена, се е заел синът му Владимир Люцканов.

За първи път гледах пиеса на Жорди Галсеран преди пет години. Тогава в рамките на „Варненско лято“ се игра постановката на Бина Хараламбиева „Шведска защита“ („Методът Грьонхолм“), реализирана в Малък градски театър „Зад канала“. Текстът ме заинтригува дотолкова, че дори си купих книжка с три пиеси на каталунския драматург и я изчетох на един дъх. Интригуващите сюжети, неочакваните обрати, необикновените герои и блестящите диалози на Галсеран го направиха мой фаворит и дори успя да измести любимата ми Ясмина Реза.

Ако има режисьор, който не спира да ме изненадва, това безспорно е Лилия Абаджиева. В случай че не си гледал нейните представления от края на 90-те – „Хамлет“ и „Страданията на младия Вертер“, просто си пропуснал половината си живот. В „Краят на играта“ и „В очакване на Годо“ се срещнах с нейното помъдряло алтер-его и затова с огромно любопитство посетих последния й спектакъл „Парижката Света Богородица“, чиято премиера беше в началото на годината в театър „София“. Трябва да призная, че сюрпризът отново беше налице, но този път вкусът му, дори и сладък, не можа да засити сетивата ми.

Едва ли има някой любител на криминални романи, който в последните години да не е прочел поне една книга от скандинавски автор. Жанрът нео-ноар задуха от Севера с такава страшна сила, че почти остави на заден план дори класици като Артър Конан Дойл, Агата Кристи, Жорж Сименон, Реймънд Чандлър. Шумотевицата започна с трилогията на Стиг Ларшон “Милениум”, която си и остана най-популярна заради няколкото екранизации и най-вече заради версията на Дейвид Финчър “The Girl With Dragon Tattoo”. На гребена на вълната успешно сърфират и Ю Несбьо (въпреки провала на филма “Снежния човек”), Камила Лекберг, Хенинг Манкел, Арне Дал, Юси Адлер-Улсен. Има обаче и една група автори, която може и да не е толкова популярна, но в никакъв случай не трябва да ги оставяме на резервната скамейка. И за да не ме заподозрете в пристрастия, ще ви срещна с по един писател от всяка скандинавска страна.

Според популярното определение Стокхолмски синдром е психологически феномен, при който заложникът се привързва към похитителя си и започва да изпитва симпатия към него. Мисля, че инцидентът, дал името на въпросното състояние, неслучайно се е разиграл точно в шведската столица и ще се опитам да ви обясня защо. Предполагам, че при споменаването на Стокхолм, думата, която светва в главата на всеки средностатистически турист (като балонче в анимация или комикс), е скъп. Или както гласи една известна смешка – в Скандинавия фалираш дори когато се разхождаш по улицата. Совите обаче далеч не са това, което са, и всъщност се оказа, че видях всичко, което ме интересува, без да похарча нито крона. И не, не съм ползвала родни тарикатлъци или пък съм се опитвала да мина метър като някакъв съвременен вариант на Бай Ганьо, просто голяма част от забележителностите са безплатни.

Отдавна ми се гледаше съвременна пиеса, която да не е изпълнена с лични драми на хора с дълъг стаж при психоаналитик, вплетени в сложни и често безсмислени взаимоотношения, или пък псевдополитически текстове за поредното изгубено поколение. „Червено“ на Джон Лоугън не само отговори на всичките ми изисквания, но дори надхвърли очакванията ми. Честно казано, широко рекламираните точки от творческата биография на драматурга – автор на сценариите на „Гладиатор“, „Авиаторът“, „Скайфол“ и други подобни американски продукции, първоначално не ме впечатлиха особено. Но едва след като изгледах постановката, си дадох сметка колко важна е холивудската школа при изграждане на такъв брилянтен диалог, предаден изключително умело на български от преводача Харалампи Аничкин.

Закуската обикновено е нещо, което винаги пропускам, откакто се грижа сама за себе си. Предполагам, защото не ми се налага да ставам рано всеки ден и докато си изпия кафето, вече е станало време за обяд. Но пък винаги ме е привличала идеята да закусвам някъде навън. Обилната храна сутрин не е по моя вкус, затова и не съм особен фен на британската идея за започване на деня, но виж, италианският почин да хапнеш нещо малко с ароматно силно кафе се доближава до представата ми. Разбира се, и аз като всяко българско дете съм отгледана с мекици и пържени филийки и този вид закуска също заема особено място в сърцето ми. Признавам, че съм доста разглезена в това отношение, защото баба ми беше ненадминат майстор на тестените неща и за нейния личен специалитет – два пъти точено, се носеха легенди. По тази причина не бях яла мекици от години и когато започнаха да се появяват заведения, където да предлагат подобен старомоден “брънч”, отново се върна желанието ми за закуска извън дома.

13 януари е рожденият ден на българското кино, поне според Националния филмов център. През 2005 г. с Държавен указ датата е обявена за официален празник на всички работещи в киноиндустрията. Разбира се денят не е избран случайно – на 13 януари 1915 г. в столичния салон „Модерен театър“ е била премиерата на първия български игрален филм – „Българан е галант“ на Васил Гендов. Както и повечето неща в родната история, това събитие също е спорно и има разминавания в информацията не само около датата и годината на прожекцията, но дори и върху авторството на лентата. Но да не се бъркаме в работата на хроникьорите, все някога те ще кажат тежката си дума. А ние ще посрещнем 100-годишнината на нашето филмопроизводство на фаталното число.