Мнозина свързват Хърватия единствено с Дубровник и всички чудесни места по Адриатическото крайбрежие. Някои са минавали през Загреб на път за Италия. Но има и една друга част, която не е толкова лъскава, но е също толкова прекрасна и гостоприемна. Често наричат Осиек, скритото бижу на Славония. Сигурно ви се е случвало да получите подарък в скромна опаковка, на който в началото да погледнете с леко недоверие, но после да се влюбите за цял живот. Нещо подобно изпитах по време на посещението си там.

След малко отивам да купя поредния епизод от любимия си комикс „Дилън Дог”. И понеже там често става въпрос за призраци, духове и зомбита, а и поредицата е италианска, неминуемо се сещам за гробището Staglieno в Генуа. Знам, че звучи морбидно и ще се учудите как може да свързвам толкова слънчев и шарен град с гробище, но повярвайте ми, има защо. С хилядите паметници, статуи и капели, Staglieno е сигурно най-големият музей на открито, който съм виждала. За влюбените в изкуството, това е като антология на скулптурата през вековете. Всичко е толкова изящно направено, че в един момент може да изпитате чувството, че статуите всеки момент ще проговорят. Ако вече не ви се струва зловещо и съм успяла да ви убедя, че наистина си заслужава, трябва да си отделите поне няколко часа. Очаква ви наистина незабравима разходка. Обърнете внимание на алеята с величествените фигури, за които се носят множество градски легенди, известни само на кореняците генуезци. Най-популярна е историята за дамата и нейния син, и някакво свързано с тях наследство, но за съжаление не срещнах никой от местните, който да ми я разкаже с подробности.

В един от любимите ми романи на Жул Верн – „Пътешествие около света за 80 дни” главният герой Филиъс Фог се впуска в околосветско пътешествие в резултат на облог. Той трябва да обиколи земното кълбо точно за 80 дни или по-малко. Искате ли да се хванем на бас, че аз мога да посетя всички европейски държави, или поне 27-те членки на ЕС, само за 80 минути. Като за целта е достатъчно да имам около 15 евро в джоба – толкова е цената на билета за парка „Мини Европа” в Брюксел.

Предполагам, че за много хора от моето поколение един от най-ярките спомени, свързани със слушане на радио, наред с детското в 6.50 и „Дела и документи”, е съобщаването на нивото на река Дунав в сантиметри. Като изключим образователната функция – и до ден днешен всеки българин освен “Мерси” знае на френски и sans changement, за мен въпросната емисия беше и мощен стимулатор на въображението. Всеки следобед слушах замечтано как говорителката изброява имената на знайни и незнайни градове, села и паланки и се опитвах да си представя как изглеждат. Едно от най-звучните наименования безспорно беше Нови Сад. В моите имагинерни образи, градът преставляваше огромен парк, в който освен стотици видове цветя, храсти и дървета, растяха и гигантски печурки върху които да си почиват уморените охлюви.

Наясно съм, че сега всички ще ме поправите и ще кажете, че това с виждането и умирането се отнася за Неапол. Но понеже все още не съм била в града, разположен в пазвата на Везувий, си позволявам да отнеса фразата към друго италианско място, на което пасва перфектно. Нямам идея защо в последните дни постоянно си мисля за Сиена. Дали заради усърдното четене на материали за живота в средновековните градове, или пък коледният вирус ме е заразил без да съм разбрала. Но Сиена /заедно с Флоренция/ определено е от местата, където искам да се връщам отново и отново.

Винаги съм имала особен афинитет към историята и въпреки че навремето не се представих особено блестящо на кандидат-студентския изпит и така се разминах с възможността да стана втория Хайнрих Шлиман, влечението ми остана и до днес. По тази причина не се колебах дълго, когато получих оферта за еднодневен излет до Опустасер – място, за което не само че не бях чувала, а ми трябваше и доста време, за да се науча да произнасям правилно името му. Както се осведомих по пътя, във въпросното селище е била основана Унгария. По-точно техният хан Аспарух, или Арпад, е забил знамето с конската опашка, или каквото там са имали и създал държавата.

Неведнъж съм казвала, че южните дестинации не са за мен. Обичам хаоса и пъстротата, които обикновено обитават топлите места, но жегата ме изнервя, а и никак не харесвам палми. Видя ли море, плажове и въпросните дървета, почти веднага губя интерес. Валенсия обаче не се предаде лесно и успя да ми стане симпатична, даже ако имах повече време можеше и да се сприятелим.

„Какво ще й гледам на Вената, град като град, хора, къщи, салтанати”, възкликнах и аз по подобен на Бай Ганьо начин, когато разбрах, че ще прекарам известно време в австрийската столица. Не знам защо, но стерилната красота на немските и австрийските градове никога не ме е привличала. Не че Виена е някакво супер подредено място, което лъщи от чистота, но все пак не може да избяга от особената строгост и прецизност на градовете в тази част на Европа.

Милано е мястото, което ясно си спомням, че исках да посетя в невръстните си години. Не мислете обаче, че още от малка съм била някаква шопинг кифла. По това време даже и не бях чувала за по-голяма част от дизайнерите, просто като повечето момичета бях влюбена в Марко ван Бастен и мечтаех да отида поне на един мач на „Милан”. Но както се казва – внимавай, какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне. Магията около Милано беше развалена още със самото пристигане. Посрещна ме сив и невзрачен град, който по някакъв начин ми напомняше София.

„Много хубаво тук, много”, написа преди няколко дни бивш колега за Сегед. Първоначално този статус ме учуди, защото съм била стотици пъти там и не съм видяла нищо чак толкова специално. Може би, защото и аз подобно на новите си съграждани /имам предвид тук в Суботица/, свикнах да гледам на него единствено като място за шопинг. Но когато върна лентата назад и си спомня първата ми визита се сещам, че бях не по-малко очарована от града.