Винаги съм се определяла като градски човек. Но не от онзи префърцунен тип, който презрително свива устни за щяло и нещяло и громи селяните при всеки възможен случай. По-скоро съм мързелива и обичам уюта, който ми предлагат градовете. Не знам дали е от възрастта, но все по-често се улавям, че започвам да изпитвам удоволствие и сред природата.

В единствената книга на Паулу Коелю, която съм прочела – “Вероника решава да умре”, главната героиня преди да направи опит за самоубийство, пише възмутено писмо до редакцията на лъскаво френско списание, което е публикувало статия, започваща с въпроса “Къде се намира Словения?”. Тъй като действието се развива през 90-те – няколко години след като бившата югославска република получава независимост, не е никак учудващо, че хората в западна посока все още имат колебания относно младата държава. В днешно време обаче съм сигурнa, че малцина ще поставят подобно питане. Словения е една от държавите, за които оправдания от типа ние сме малка страна просто не съществуват. В която и област да надникнеш (от спорта през музиката и театъра, та чак до философията), ще се натъкнеш на техен представител – “Лайбах”, Тина Мазе, Славой Жижек, Петар Превц, Йерней Лоренци.

Сигурно съм единственият българин, който все още не е ходил в Гърция. Но пък през цялото време докато бях в Сиракуза имах чувството, че съм в южната ни съседка или поне в представата си за нея. Усещането започна още на гарата, след като разбрахме, че железниците ще стачкуват до 9 вечерта, а така или иначе след този час влакове по разписание няма. Но решихме, че спасение под формата на автобуси ще търсим по-късно.

Докато бях в Сицилия, не можех да се отърва от усещането, че съм попаднала във филм – от онези хубавите, италиански, на Фелини. Когато естествената красота и сладкият живот все още бяха постижими. Чувството за някаква кино (не)реалност обаче ме обзе напълно още щом слязох от влака на гарата в Таормина. Всъщност населеното място имаше друго име, а самата Таормина е разположена нагоре по склона. И понеже за никого не е тайна моята лоша физическа форма, се наложи да ползвам автобус вместо да се изкачвам пеша. Билетите, както любезно ме осведомиха, се продавали единствено в кафенето на гарата. Там ни обслужваше странен мъж с папагал на рамото и вършеше работата си с хладнокръвен професионализъм, докато шарената птица го кълвеше по врата.

Градовете са като хората – при някои любовта те връхлита от пръв поглед, на други им отнема време, докато открият път към сърцето ти. При местата си има и редица предимства – там не се налага да бъдеш моногамен и можеш да отпуснеш на воля душата си. Също така градовете не ти се натрапват, не те омайват с празни приказки, а те прелъстяват бавно и безмълвно, оставяйки те да ги откриваш с всичките си сетива.

Рядко ми се случва да пиша два пъти за един и същи град. Нямах намерение да го правя за Берлин, защото мислех, че в първия си текст съм казала всичко. Сега от дистанцията на времето го разглеждам по-скоро като някакво свое обяснение в любов, което няма особена практическа стойност. Този път ще оставя разумът да надделее над чувствата и ще се пробвам да бъда максимално прагматична.

Когато бях малка, по Радио Варна имаше специална емисия, в която поради липса на други форми на комуникация съобщаваха в кои пристанища се намират корабите на БМФ. Вероятно някъде по това време за първи път съм чула за Малмьо, както и за всички останали знайни и незнайни места и съм си създала някаква абстрактна представа. Преди да тръгна за шведския град знаех само, че е третият по големина и е побратимен с Варна. Неволно допълнителна информация получих и от любимия си сериал Broen/Bron, в който половината от действието се случва именно там. От епизодите оставаш с впечатление, че Малмьо едва ли не е някакъв мегаполис, където всеки ден се случват серийни убийства, но истината е съвсем различна. Градът ме изненада с размерите си – доста по-малък е от Варна, но изглежда много по-космополитен, което се дължи на множеството емигранти. Въпреки мултикултурното си лице обаче Малмьо е запазил и традиционната скандинавска естетика. Това си личи най-вече в оформянето на градското пространство, където зад всеки ъгъл те дебне някоя приятна цветна изненада. Темата ме вълнува особено силно в последно време, след като в България кичът по отношение на средата е плъзнал като грипна епидемия.

Ако не се лъжа, неведнъж съм споменавала, че по Коледа (а и изобщо по празници) избягвам пътуванията. Не обичам тълпите туристи, а и по това време от годината музеите и галериите обикновено са затворени. Но се случва да си представям как биха изглеждали дадени градове през различните сезони. Който следи рубриката редовно, сигурно си спомня, че бях препоръчала Сиена като възможно място за коледните празници. Подобно усещане за уют и празнична магия ми остави и датското градче Хелзингьор.

Копенхаген сигурно е европейската столица с най-много дворци на квадратен метър. Единствено Лондон може би притежава повече замъци, но той пък е в пъти по-обширен, така че изпада от класацията. Както всяка уважаваща себе си монархия и Дания си има кралско семейство. Представителите му не греят от кориците на списанията и не притежават светския блясък на британската фамилия, но също си имат свое място в сърцата на сънародниците си. Дворецът Амалиенбор е основната резиденция на датските монарси. Комплексът е съставен от четири класически сгради, като тук липсват така характерните за района кулички. Местните принцеси не са имали възможността като Рапунцел да използват косите си да се срещат с любимите си. Но пък дворецът е снабден с балкон, от който кралицата отправя официалните си обръщения към нацията. За съжаление тенденцията ремонти да ме преследват в живота, беше спазена и тук. И от Амалиенбор успях да видя общо взето само кралските стражи, които мога само да гадая как издържат на жегата с униформите си. Добре, че лятото там е кратко.

Не вярвам в преражданията, но понякога се случват неща, които разклащат иначе стабилните ми убеждения. И ако все пак предишни животи съществуват, със сигурност в най-осъзнатия от тях съм била жена на някой викинг. Открай време изпитвам необяснимо влечение към всичко скандинавско. Още от дете мечтата ми беше да съм руса със сини очи и безкрайно завиждах на всички блондинести деца (по онова време предимно полячета), които срещах във Варна. По-късно се запалих по зимните спортове (само като зрител, не си мислете, че съм някоя заклета скиорка или сноубордистка) и някак съвсем естествено започнах да симпатизирам на норвежките атлети. С годините дойдоха филмите, книгите и така до деня, в който най-после тръгнах на пътешествие към така бленувания север.