“Грешници” е дебют за сценариста и режисьор Симеон Комсалов и е пример как може да се заснеме съвсем приличен жанров филм с минимален бюджет и без никаква претенция.

“Филм без време…/Измислих те така…” пее Мария Илиева (която се появява и като актриса) още в началните кадри. Избрах точно този цитат от заглавната песен от саундтрака, защото точно описва усещането ми за разказаната история.

Едва ли има някой, който да не е чувал за шведската фика и датската хюга, след като дори и 70-годишната ми майка вече ги споменава, прочела за тях в скандинавските криминални романи, по които се запали покрай мен. Но докато датският вариант за щастие все още ми убягва – някак не мога да почувствам радост в душата – лежаща на дивана, увита в одеяло с ресни и със запалени наоколо свещи, то шведската концепция веднага ми легна на сърцето.

Сигурно никога нямаше да отида в Тампере, ако имах друг шанс да летя от Финландия до Будапеща. Първоначално идеята беше да се пътува от Турку, но в последния момент се оказа, че няма полети в подходящи дни. И така във вечното съперничество между двата града (нещо като Варна и Бургас в местен вариант) надделя Тампере, за което изобщо не съжалих, както се оказа по-късно. Въпреки че Турку ми беше препоръчан от познавачи, след като прочетох, че неговият противник е приютил муминтролите, веднага стана ясно в чия ползва ще се наклонят везните.

На всяко тяло, потопено в течност, действа вертикална сила с посока от долу нагоре и големина, равна на теглото на обема на изместената от него течност – така гласи Законът на Архимед в науката. В едноименната пиеса на каталунския драматург Жузеп Мария Миро (още един стойностен автор от региона в прекрасен превод на Нева Мичева) обаче теорията на учения от Сиракуза се оказва неприложима, защото тялото влиза в контакт с дъното. Авторът е носител на наградата Premi Born de Teatre 2011, а текстът има и филмова адаптация под името “Virus of Fear”.

Едно от нещата, които най-много обичам в големите градове, е метрото. Намирам подземните влакчета за особено привлекателни и удобни, и за мен те са един от най-истинските ърбън символи. Разбира се, не всички метрополитени са приятни за пътуване – някъде са твърде стари и тракащи, другаде не особено чисти и изпълнени с екзотични аромати. Някои си имат специфика – предполагам при всеки предизвиква усмивка репликата – “Mind the gap” в Лондон, особено когато става въпрос за някакви си 1-2 см., защото само пътувалите с БДЖ знаем какво е истинска “дупка”.

Като човек обичащ театъра, винаги с ентусиазъм подхождам към филми, които разказват за живота зад кулисите, който никога не е толкова бляскав и позитивен, както може би повечето си мислят. В последните години две подобни продукции ми легнаха на сърцето, напълно несравними, но всяка със собствен аромат – гениалният “Бърдмен” и непретенциозният, но топъл – “Докато Ая спеше”. Но бях зажадняла за нова “театрална приказка” и тя се появи под формата на “Далеч от брега”. Филмът на режисьора Костадин Бонев е по мотиви от романа на Евгений Кузманов “Чайки далеч от брега”, но не е негова екранна адаптация.

Книжката за Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада, и Скайп са може би двете най-популярни естонски неща, поне според моите представи. Винаги съм искала да пристигна в родината на любимите ми герои на Ено Рауд с подобен на техния червен фургон, но за съжаление придвижването от Рига до Талин се осъществява предимно с автобус. Ако сте чели историите за накситралите (това е оригиналното име на симпатичните човечета на Рауд), вероятно ще останете с впечатление, че естонските градове са средище на какви ли не чудати приключения – нашествия от котки, бедствия с плъхове, нападения на крадливи свраки. Истината е, че тук всичко е толкова спокойно, тихо, уютно и приветливо, сякаш сами сте си подредили света от лего късчета в средата на дома си.

Зорница. За повечето е красиво име, но винаги съм смятала, че не ми отива. Над 40. Понякога журналист, а също и неосъществен антрополог. Нищо скандинавско не ми е чуждо. Wannabe театрал, умерен авантюрист – пътешественик, ходещ по концерти ентусиаст, човек с ексцентричен филмов вкус и страстен читател. Природата ме обърква, градът е моето място. Не мога да отгледам дори кактус, но обичам жаби и зайци. И ако ви вълнува въпросът – къде отиват патиците от Сентрал парк, когато езерото замръзне през зимата, значи сме на една вълна.

Пътуването ми до Латвия има дълга предистория. За първи път ми се отвори възможност да посетя тази страна в началото на 90-те, когато все още беше част от СССР. Там живееше непознатото другарче Светлана, с което си пишехме писма, но нещата вече отиваха към неизбежния разпад и родителите ми от съображения за сигурност осуетиха гостуването. От този опит в една прашна кутия все още стои неизползваното „приглашение”. Причината за провала на втората идея за пътуване се оказа не толкова драматична като рухването на цяла държава, но отново беше свързана с катаклизъм – авиокомпанията, с която щях да летя, фалира. Но напук на народната поговорка, моята стомна за вода остана здрава на третия път.

Според статистиката Кутаиси е третият по големина град в Грузия (след Тбилиси и Батуми), а от няколко години се явява и нещо като парламентарна столица на страната. Да си призная, не разбрах особено причината Народното събрание да се намира точно на тази локация, отдалечена на 220 км. от Тбилиси, но се надявам идеята да подобри поне състоянието на пътищата. Та като казах пътища, най-после открих място, където те да са в по-окаяно състояние от нашите и пътуването да е на степен бързи и яростни, но все пак тук са истинските шофьори-джигити. Когато след около 4-часово приключение с маршрутка най-после се озовах в Кутаиси, не знаех почти нищо за града.