Моят (не)звезден плейлист

Докато бях под карантина, реших да обърна по-сериозно внимание на предаването “Моят плейлист” по БНТ, от което досега бях гледала единични издания. В началото ми се струваха доста претенциозни изказванията на повечето участници колко е трудно да подредиш 10 любими песни. Когато се замислих обаче, се оказа не толкова лесна задача – да избереш определена бройка парчета, да ги опаковаш в някаква концепция, да ги разкрасиш с някоя любопитна история. И понеже ми стана интересно, а в този живот няма да се сдобия със звезден статус, за да бъда гост в подобно шоу, представям тук собствения си плейлист.

 

10. Duran Duran – “The Chauffeur” – няма как да не започна с първата ми любима група. В зората на тийнейджърските си години въздишах по бондовския чар на Саймън Ле Бон, за когото се носеше слух, че е такъв гъзар, че дори жена си е избрал по каталог. Като повечето по това време в България, и аз се запалих по шикозните британци благодарение на плочата на “Notorious”, издадена от “Балкантон”. Фаворит сред албумите ми е “The Big Thing”, но избирам песента “The Chauffeur”, защото се е запечатала най-ярко в паметта ми от концерта в София през 2006 г., малко преди да ми стане лошо.

 

9. Nick Cave – “Let Love In” – за мен Ник Кейв винаги ще си остане човекът с най-секси глас и предпочитам изпълнител за някои по-романтични и не толкова моменти. Гледала съм го на живо три пъти с различните му проекти, но незабравим ще си остане концертът в Белград през 2017-та, който се надявах да повторя тази година. Независимо, че турнето беше отменено, аз се надявам, че все пак някой ден ще успея да чуя на живо “Let Love In”.

 

8. Leftfield feat. Johnny Lydon – “Open” – с това парче се опитвам да съчетая няколко неща – страстта ми към “Секс пистълс” и Джони Ротън в частност, както и да отдам нужното уважение на електронната музика, която известно време беше неделима част от живота ми. Партитата на “Метрополис”, нощите в “Комикс” ми носеха същото усещане за свобода, както и пънкът.

 

7. “Клас” – “Госпожа Емилия” – колко ли години минаха от онова далечно лято, когато за първи път имах щастието да присъствам на техен концерт. Не знам какво си спомнят днес Бойко, Момчил и Иван от този лайф във Варна, но за мен и мнозина още той се оказа нещо като крайъгълен камък в живота. Благодарение на Ник от “На тъмно”, който по това време беше председател (каква дума само) на фен-клуба на “Клас”, и до ден днешен си пазя в чекмеджето със съкровища не само бюлетините и касетката със запис от концерта, но и богата колекция от приятели, която въпреки годините и разстоянията все още не е покрита с прах и паяжини. А “Госпожа Емилия” разказва за дама от отминали времена, която винаги съм чувствала близка и ненапразно си избрах името й като псевдоним за нуждите на една епистоларна комуникация.

 

6. “Нова генерация” – “Само двама” – каквото и да напиша за Димитър Воев, “Нова генерация” и целия кръг около тях, ще бъде малко, излишно, клиширано… Благодарна съм за възможността да се докосна до този свят, с помощта на който съм това, което съм сега. Колебаех се между “Страх” и “Само двама”, но се спрях на втората заради символиката. Защото за пореден път ни доказва, че само когато имаме човек до себе си, може и да не се страхуваме, когато изгубим мечтите си.

 

5. The Sisters of Mercy – “Alice” – ще ви издам една тайна – навремето Систърс ми бяха толкова любими, че ги слушах повече и от “Кюър” и “Депеш”, направо бях изтъркала касетката на “First and Last and Always” от въртене. “Аlice” пък е първото тяхно парче, което чух на детската дискотека в кафе-театъра на ФК.

 

4. The Cure – “The Lovesong” – не е ли това най-великата любовна песен, не знам защо винаги я свързвам с Берлин и винаги си представям как я слушам, докато се разхождам по улиците на германската столица.

 

3. Joy Division – “Love Will Tears Us Apart” – това е единствената група в списъка, която не съм гледала на живо и това никога няма да се случи. Йън Къртис винаги ми е бил на сърце заради болезнената чувствителност, която излъчва творчеството му, и всеки път се просълзявам, когато гледам края на филма “Контрол”.

 

2. Nine Inch Nails – “Sin” – всички, които ме познавате, знаете отношението ми към Трент Резнър, когото считам за най-важния съвременен артист. Заслугата да открия NIN още в ранните 90-е е на Ясен Петров и неговото предаване “До границите на виреене” по радио “Експрес”, а после с нетърпение очаквах кога ще пусне тяхно парче на партитата в дискотека “Олимпия”. Макар че любимият ми албум е “The Downward Spiral”, избрах “Sin” от дебюта “Pretty Hate Machine”, защото изключително харесвам концертния му вариант.

 

1. Depeche Mode – “In Your Room” – не се сещам как и къде чух за първи път Depeche Mode, но песента я помня със сигурност – “Dangerous”. Знам, че звучи странно, защото това дори не е парче, включено в официален албум на групата, но наистина нямам спомен по какъв начин съм попаднала на него. Дотогава бях тийнейджърка, изцяло подвластна на Саймън Ле Бон от Duran Duran (както вече споменах) и този на романтичния викинг Мортен Харкет от A-ha. Но с Depeche Mode пред мен се откри един напълно различен свят, една музикална Нарния, която ме отведе… няма значение къде. А”Songs of Faith and Devotion” с “In Your Room” за мен ще си останат ненадминат връх.

Share: