“Далеч от брега” – приказка за несвободата вътре в нас

Като човек обичащ театъра, винаги с ентусиазъм подхождам към филми, които разказват за живота зад кулисите, който никога не е толкова бляскав и позитивен, както може би повечето си мислят. В последните години две подобни продукции ми легнаха на сърцето, напълно несравними, но всяка със собствен аромат – гениалният “Бърдмен” и непретенциозният, но топъл – “Докато Ая спеше”. Но бях зажадняла за нова “театрална приказка” и тя се появи под формата на “Далеч от брега”. Филмът на режисьора Костадин Бонев е по мотиви от романа на Евгений Кузманов “Чайки далеч от брега”, но не е негова екранна адаптация.

Историята е за известен столичен режисьор – Злати Братоев (Пенко Господинов), който е наказан да работи две години в провинциален театър. Там той иска да постави пиеса, която разказва за група моряци в открито море, чийто капитан пада зад борда. Докато по-голямата част от екипажа умува какво точно да прави, Тапата предлага доброволно да отведе кораба до някое пристанище и така постепенно завзема властта в микро обществото и се превръща в диктатор. Репетициите не вървят леко, появяват се спънки на всички нива – от партийния комитет, от директора на театъра, чак до проблеми между самите актьори. В един момент конфликтът от сцената се пренася и в реалния живот на героите.

Пенко Господинов (който познаваме и от друг филм на Костадин Бонев – “Военен кореспондент”) с лекота влиза в ролята на режисьора – тих бунтар. Обран, минималистичен, но и притежаващ харизма, той все по-уверено се справя с филмовите превъплъщения. Умело пресъздава сложния вътрешен свят на Злати, който се люлее от една страна от професионалната си същност и от стремежа да отстоява принципите си, а от друга – от нуждата от любов, която се изразява в обърканите му отношения с двете актриси – Руми и Вики.

И този път Костадин Бонев е събрал ансамбъл от известни имена, които обаче не затъват в клишета и успява да ги дирижира до самия край, без да допусне нито един фалшив тон. Стефан Вълдобрев напуска удобните доспехи на благородния рицар, какъвто сме свикнали да го виждаме, за да се вмъкне в ролята на актьора, който ще изиграе Тапата. Оказва се, че образът не само му става близък, но е и заложен и в истинската му природа на човек – конформист, готов да минава и през трупове, за да постигне целта си. На другия полюс е младият аутсайдер, изигран блестящо от Марий Росен (за мен е най-голямото попадение). Неуверен, чувствителен, имащ какво да губи, той става лесна жертва, като накрая бива пребит от колегите си. Не бих могла да си представя и друга актриса освен Жорета Николова като Михайлина – директорката на театъра. Въпреки че тя е поставена там, за да бъде послушна и да изпълнява спуснатите директиви, в нея все още не е закърняло чувството за достойнство и справедливост. Не подминавам и триото Цветана Манева – Йоана Буковска-Давидова – Луиза Григорова, три поколения жени със сходна съдба, които някой сполучливо определи като възпроизвеждащи се матрьошки. И не на последно място е персонажът на Мая Новоселска – леко алкохолизирана актриса, която глади дрехите и се грижи за колегите – обединяващата майчинска фигура във всеки колектив.

Сюжетът се разгръща на три плана, като метафората с пиесата е двойна, но за мен това не натежава, а придава допълнителна образност. Тя с майсторство е изработена от операторския тандем – Орлин Руевски и Константин Занков, като първият подхожда с документално око към историята в реалния живот, докато камерата на втория рисува маринистичните платна в сцените в открито море.

Въпреки че “Далеч от брега” носи отчетливите белези на определена епоха, от него като че ли лъха някакво зловещо безвремие. Клаустрофобията на кораба, затвореното общество на трупата, антиутопичната, почти по Оруел атмосфера, са тъжна аналогия и на съвременното общество. Случките за някои зрители може и да са отпреди 30-40 години, но днешното време не е по-различно по отношение на липсата на свобода. Цензурата вероятно не е така директна, но ние доброволно сме се затворили в златен кафез и отказваме да разперим криле и да загърбим удобството. И нищо за съжаление няма да се промени, независимо от моментната конюнктура, докато не отключим свободата вътре в самите нас.

*”Далеч от брега” е част от програмата на “Киномания” – 19 ноември в София и 25 ноември във Варна