“Малкият бог на земетръса” – 6,9 по Рихтер

Вероятно никога нямаше да познавам Петър Денчев, ако не живеех в Сърбия. Той е един от малкото хора в България, чиито познания за бивша Югославия не се изчерпват с турбо фолка и плескавиците. Не гледа учудено, когато чуе за “црни талас”, знае кои са Оливер Фрлич и “Шарло Акробата”, както и къде се намира “Чекаоница” в Белград. Защо разказвам всичко това? Петър Денчев ми беше известен предимно с работата си като театрален режисьор и сега за първи път съвсем (не)случайно при мен попадна романът му “Малкият бог на земетръса” (“Жанет 45”).

Историята започва както и много други – с раздяла. Една жена напуска мъжа си без видима причина. Прави го старомодно – с бележка, написана на ръка. Той не изглежда изненадан, дори първоначално въздъхва от облекчение, че с нея не се е случило нищо лошо. И така постепенно навлизаме в света на един неосъществен философ, който е собственик на магазин за цветя. В опита си да разкрие мистерията около изчезването на съпругата си, той предприема едно травматично пътуване в миналото, чрез което пред очите на читателите постепенно като в играчка-калейдоскоп се наместват картини от живота му преди и след раздялата с Лора.

Романът е разделен на три части – “Памет и меланхолия”, “Репетиция за края на света” и “Бумеранг”, като сюжетът се простира от познатите софийски улици, през остатъците от фамилната къща на семейство Странски, брега на Дунав и чаршията в Скопие.

За разлика от повечето родни книги, които прочетох през последните години, Петър Денчев не ни среща с модерни градски хора със странни имена. Описанието на София се доближава до моето усещане за нея и сякаш чувствам полъха и атмосферата на Белград, вероятно за това допринася и фактът, че голяма част от романа е писан по време на творчески резиденции в Македония и Словения. Стилът е интелектуално предизвикателен, не се чете с лекота, но в никакъв случай не може да се нарече суховат.

Това не е поредната аутопсия на една любовна връзка, в която се проследяват всички фази – от първоначалното увлечение до финалната омраза. Любовта се явява универсален фон на множеството теми, засегнати в романа – болката, смъртта, невъзможността да си щастлив. Когато нещата не се случат според очакванията, хората започват да митологизират миналото. Авторът се бунтува именно срещу носталгията, която ни оплита в мрежите си и ни кара да се вкопчваме в спомените си като единствен спасителен пояс или пък непостижимото щастие, тласкащо ни да се връщаме към отминали суеверия.

Всички тези проблеми успешно са преплетени с една притча за бога на земетръса, която се явява гръбначен стълб на цялата история. И не случайно краят ни отпраща в Скопие – град, разрушен от земетресение, където главният герой болезнено стъпва, сякаш с боси крака върху собствените си отломки, в опит да се съгради наново.