“Катафалка, два носорога” – в какво се превръщат спасителите в ръжта

Когато за първи път попаднах на заглавието “Катафалка, два носорога” (“Колибри”), си казах, че едва ли ще прочета този роман. От една страна направих някаква неволна асоциация с “И магарето видя ангела” на Ник Кейв, а от друга заявеното от автора влияние на Селин, Пазолини и Боланьо ми се стори твърде помпозно. Не ме разбирайте погрешно, обожавам изброените творци и точно по тази причина не ми се занимаваше с поредната претенциозна имитация – достатъчни ми бяха безкрайните родни реплики на Керуак и Буковски, нароили се през годините. Но името на Петър Крумов все пак не ме оставяше на мира и при по-внимателно проучване на биографията му разбрах, че той е авторът на късометражния филм “Срам”. Един от малкото къси проекти, които съм запомнила на “Златна роза” в последните години, наред с творбите на Павел Веснаков и Христо Симеонов.

“Катафалка, два носорога” започва с цитат от Ницше – “Ако човек остане насаме със себе си, остава в компанията на собствената си свиня”. И именно в тази компания минава по-голямата част от времето на главния герой Доч – отегчен от монотонната си екзистенция на безличен чиновник в Агенцията по вписванията, той дори няма “късмета” да си разнообрази живота като знаметития си колега Грегор Замза. Въпреки че в началната сцена, докато пътуваше в душния тролей с жив омар в кесия, ми мина през ума за подобна метаморфоза.

Доч е вечно недоволен, кисел, погълнал свръхдоза критикарство към всичко, което го заобикаля. Той оставя паяжината на дните му да се разплита между ъгловото бюро в държавното учреждение, обедите далеч от омразните колеги, кутиите от пица, огромните количества кока-кола и цигари вкъщи. Независимо от мизантропското му битие, около 39-годишния мъж все пак гравитират доволно количество персонажи – къде в главни роли, къде поддържащи, а някои си остават случайни статисти.

Буря е дългогодишната му приятелка, към която той отдавна е изгубил тръпка, но поддържа с нея удобни взаимоотношения, дори я кани на почивка в опит да си върне страстта. Тук обаче на хоризонта се появява стажантката Катерина, която е поверена на Доч за обучение. Току-що завършила образованието си в Германия, със стегнатите си момчешки гърди и безкрайни слаби крака, като фея тя нахлува в еротичните фантазии на ментора си. Влюбен като тийнейджър, той се опитва да я крие от останалите си колеги и най-вече от коварния сноб – Синия, като дори обмисля да отмени пътуването с Буря. Романтичните му планове обаче се сгромолясват и се озовава в село Баня, където бива изкушен от крупието Сибила. По-късно в историята се намесва приятелката му от ученическите години – Дария, неуспяла актриса, работеща в ресторант и любителка на кокаина, и една неслучила се в миналото любов под името Радена. Тук някъде се наместват и родителите на Доч, на пръв поглед средностатически пенсионери, от които синът им се срамува (основната тема в късометражния филм “Срам”). Бащата е с Алцхаймер и склонност да бяга от дома си, докато майката решава да изконсумира останките от своята женственост, флиртувайки с пазача на болницата. И не на последно място е Мартин – другарят несретник по съдба – зъболекар, мечтаещ да стане кинорежисьор, бивш обект на обожание от страна на художничка, а сега споделящ отшелнически живот с куче.

Няма да се спирам на нелепите приключения, в които се забърква Доч в опит да избяга от самия себе си и “собствената си свиня”, но Петър Крумов е създал роман със силен кинематографичен заряд. С режисьорски замах той конструира героите си, които са ярки и жизнени, имат необходимата биография и дори вече си представяш актьорите, които биха могли да ги изиграят. Езикът е жив и модерен, изреченията се редят в бърз насечен ритъм, изказът е минималистичен, но същевременно изящен и откровен.

Дали още с първите страници ще ти стане антипатичен, или пък ще откриеш в него скрит бунтар, Доч няма да те остави безразличен. За мен той е един пораснал Холдън Колфийлд, намерил отново нетрадиционен начин да изрази протеста си срещу задушаващите норми на обществото.

И въпреки че на финала за пореден път се препъва в мечтата си да стане спасителят в ръжта, боледуващата луна, надничаща през прозореца му има шанс да оцелее и всичко пак да потъне в светлина.