Гамарджоба и благодаря за хинкалите

За никого не е тайна, че съм човек, който обича храната. Може и да не изглеждам като типичен чревоугодник и според много мои познати само я хабя, но истината е, че яденето заема доста висока позиция в скалата на личните ми удоволствия. Досега смятах Италия за страната на хранителното порно, където изкушенията те дебнат зад вратата на всяка пицария, тратория или каквото заведение още се сетиш. В лицето на Грузия обаче, любимата ми южна държава си намери сериозен конкурент. Като град, който вече се е отворил към космополитизма, в Тбилиси също може да се намери разнообразна кухня – от паста до суши, но все пак повечето ресторанти залагат на традиционните специалитети и няма как да не е така, след като вече повече от месец след завръщането си продължавам да мисля за тях.

В заведенията ще ви говорят предимно на руски, но менютата навсякъде имат и английски вариант. По отношение на обслужването не очаквайте много – манталитетът на сервитьорите е нещо средно между ориенталски и късен “Балкантурист”. Случва се в сметката накрая да откриете изненада – нещо, което не сте поръчали или пък са забравили да ви донесат, но не са пропуснали да го впишат. Трябва да им призная обаче, че за разлика от българските си колеги, са облечени в униформи, не говорят на ти и не закръглят сумата по свое усмотрение.

За човек, който е твърде олдскуул по отношение на храната, Грузия е направо кулинарен рай. Тук няма да намерите цвекло с киноа и мус от домати или патешко с поширани круши, но за сметка на това ще ядете истинска храна, далеч от всякакви евростандарти.

Предлагам да започнем с т. нар. хинкали, които представляват малки кесийки от варено тесто с различни пълнежи. Нямам идея каква е оригиналната рецепта – аз лично пробвах със сирене, гъби и картофи и интересното е, че ако поръчаш няколко вида, се сервират в отделни чинийки. Хинкалите се хапват с ръце и се водят като добро мезе за виното, което пък в Грузия се лее навсякъде, но на мен ми дойдоха добре и като късна закуска. В местната кухня хлябът е на огромна почит като разнообразието е впечатляващо. Най-популярен е хачапури, който е във формата на лодка и по средата се слага сирене, яйце и масло. И тук рецептите варират – като съдържанието може да е месо, зеленчуци или боб. Всеки, който знае страстта ми към кюфтетата вероятно ще се запита дали не съм открила и някакъв техен грузински еквивалент. Ама, разбира се – как мога да мина без да ям нищо от кайма. Местният вариант се нарича апхазура и се приготвя в глинен съд с гарнитура от лук и барбарис (не съм сигурна дали така се казват на български онези малки червени зрънца). Въпреки че в момента живея в държавата на плескавиците и чевапите, не мога да не отбележа уникалния вкус на грузинските кюфтета, който сякаш още лепне по небцето ми. Не подминавайте и т. нар. оджахури. Думата ознавача семеен и е блюдо, което се предлага в неделните обеди, когато се събира цялата фамилия. Основните съставки са месо и картофи и също се пече на сач, като ми напомня донякъде на унгарския паприкаш. За любителите на безмесните ястия бих препоръчала патладжаните със сирене и орехи, които подобно на тези в Сицилия, са сладки и направо се топят в устата.

Единственото ми разочарование в кулинарен план беше липсата на почти каквито и да е локални сладкиши. Десертите там са предимно плодове и ядки, като най-големият деликатес е чурчхела – нанизани орехи, покрити с гъст плодов сироп.

Вероятно вече и сами стигнахте до извода, че грузинската кухня остави трайна следа в живота ми. Ако бях поет можех да й посветя цяла стихосбирка, но тъй като нямам таланта на Омар Хайям, ще кажа само – “Гамарджоба (знам, че означава здравей, а не сбогом, но това е единствената дума, която научих) и благодаря за хинкалите.”

23 май 2017 г., “Формално”