Тбилиси – църкви, паметници и баири

Преди да тръгна за Грузия не знаех много неща за тази страна. Като цяло изборът на дестинация се случи на принципа, че имаше евтини самолетни билети и можеше да се види нещо по-различно от това, с което бях свикнала досега.От детството си спомнях една кафява книжка с грузински народни приказки – “Вълшебният калпак”, в която любимата ми история беше “Красавицата от страната Нигозет” и филмът на Тенгиз Абуладзе -“Покаяние” – в онези години вълнуващ по-скоро родителите ми. От по-ново време се сещах за стройните танцьори, които гостуват на фолклорния фестивал във Варна, както и номинираната за “Оскар” продукция “Мандарини”.

Общо взето с този бекграунд се озовах в едно ранно априлско утро в центъра на Тбилиси. Маршрутката (най-популярното локално превозно средство, но за нейните особености ще стане дума в някой друг разказ), ме стовари полузаспала на Площада на свободата, където слънцето пробождаше очите ми с отблясъците си в огромната златна статуя на св. Георги, а в съседство пък се намираше доста по-скромен паметник на Пушкин. Малко по-късно щях да установя, че Тбилиси всъщност е град на църкви, монументи и баири. За баирите го разбрах още докато търсех къщата на домакинята ни Нини, в изключително колоритния стар град, където се оказа, че на улицата съществуват два номера 44. Тази живописна част смесва туристическото с автентичната атмосфера както на никое друго място досега, където съм била. Съседите ни по къща гледаха кокошки, докато само няколко улици по-надолу, вече се впускаш в съвременния градски живот.

Но да тръгнем отнякъде, че на мен безредието не ми е по вкуса, а тук няма отърване от него. За начало избирам да пробвам въздушния трамвай, което всъщност си е някакъв вид кабинков лифт, но е включен в системата на обществения транспорт и се минава с електронната карта. Дестинацията е една – изкачваш се до крепостта Нарикала. Пътуването е кратко, но пък ти се открива невероятна гледка към целия град и тогава всъщност най-добре разбираш откъде извира това чувство за непрестанен хаос. Всичко изглежда нахвърляно без никакъв предварителен план. Сякаш архитектите през вековете са се возили на същия този лифт и са се забавлявали като са спускали проектите си от високо и всеки е построен там, където е паднал. Полусъборени къщи, населени от по няколко семейства, се редуват с Президентския дворец, соц сгради са вклинени между старинни църкви, а някъде дори се извисява и небостъргач. И докато нащракам няколко снимки на цялата тази архитектурна какофония, вече се приземявам горе, на крепостта. Точната година на създаването й не е известна, знае се само, че е творение на арабите. През годините е била модифицирана многократно, но голяма част от оригинала е разрушен от земетресение през XIX в. Аз не се престраших да се изкача на върха, защото стълбите не са в много добро състояние, но пък и самата разходка е приятна и си мисля, че и тук е подходяща локация за някой от сезоните на “Игра на тронове”.

В близост до крепостта се намира и ботаническата градина, която през април все още не е в целия си цветен блясък, но си има дори водопад. Паркът съществува повече от 400 години и е успял да удиви френския пътешественик Жан Шарден през 1671 г., а това си е истинско постижение, като се има предвид нивото на градинския дизайн в неговата родина.

Както споменах в началото Тбилиси е град на паметниците, те се издигат буквално на всяка крачка и са с внушителни размери, но поне очите им не светят. На хълма се срещнах със следващото монументално творение – скулптурата на Майка Грузия. Точно преди да тръгна, във фейсбук мярнах някаква петиция против поставянето на паметник на Цар Освободител в Свищов, дело на Зураб Церетели. Сега имах възможността да се запозная изцяло с неговото творчество, което трябва да призная има и добри попадения, но и за тях ще дойде ред. На отсрещната страна пък се издига паметникът на цар Вахтанг Горгасали и църквата Метехи. Докато най-голямата катедрала Самеба е предимно туристическа забележителност, в Метехи можеш да срещнеш местните вярващи както и богомолци, които са пристигнали от други страни. Нейната съдба е доста интересна, защото въпреки че съществува още от XIII век не винаги е функционирала като храм. Била е използвана като казарма и затвор, в съветските времена като експериментален театър и музей и едва в края на 80-те на миналия век е възвърнала първоначалната си роля.

Самеба пък е новопостроена катедрала и в комплекса се помещава днес грузинската патриаршия. Около строежа има и скандал, тъй като храмът лежи върху старо арменско гробище и според диаспората било разрушено без всякакво уважение към мъртвите. Не си падам особено по съвременните църкви, така че не отделям голямо внимание и на интериора, модерността лъха отвсякъде дори и от wi-fi мрежата с име Jesus loves you. Бих препоръчала храма Сиони, където до построяването на Самеба е била настанена патриаршията и там са погребани някои от грузинските патриарси.

След като обиколихме най-важните църкви и паметници, а това никак не е лесна задача, защото всяка забележителност си има свой баир, предлагам да поседнем някъде за кратък отдих до следващата среща, когато ще се гмурнем в потайностите на съвременното битие на Тбилиси.

26 април 2017 г., “Формално”