Чудноватата скука на Загреб

В амплоато си на средностатистически турист обикновено първото ми посещение в дадена държава е в нейната столица. С Хърватска случаят обаче е малко по-различен. Обиколих почти цялото крайбрежие и голяма част от вътрешността, преди да се озова в Загреб. Доста неща бях чувала за хърватския главен град в аванс и си представях нещо като Виена, но с една идея по-провинциално. Дали се оправдаха очакванията ми ще питате навярно? И както често се случва, истината е винаги някъде по средата.

В архитектурен план Загреб си е една миниатюрна Виена, подобно на всеки град с австро-унгарски бекграунд. Централната част е разделена на две – горна и долна, като предлагам за обиколката да си чукнем среща на главния площад Йелачич, около паметника на героя, чието име носи и е гореща точка за комуникация, подобно на Попа в София и Севастопол във Варна. Оттук има две възможности, за да се изкачим в горната част на стария град – едната е с т.нар. въжено влакче, а другата е пеша. Аз лично предпочитам да използвам собствените си крака, не само заради тренировката, но и поради възможността да се видят повече неща по пътя. Ако тръгвате с мен, първоначално спираме на пазара Долац, където се намира статуята на кумица Барица – чудесно посвещение на жените, които пристигат от близките села, за да продават плодове и цветя.

По стълбите бавно се изкачваме към средновековната каменна порта, където се озоваваме пред най-известната църква “Св. Марко” (поне според туристическите снимки и пощенски картички), позната по покрива си с изрисувания хърватски национален флаг. Докато сме все още в този дял на Загреб, не пропускаме да се разходим по Щросмайеровата алея. Тук ни посрещат сини дървета, ръчно направени улични лампи и други подобни чудесии, които ни карат да се почувстваме като герой от филм на Тим Бъртън. Няма да задълбавам повече с обичайните места за туристи, а ще обърна внимание на три музея, които придават известна доза чудатост на този на пръв поглед традиционен град.

Музеят на разбитите сърца ме спечели най-вече с креативната си идея. Не съм запозната с детайлите по създаването му, но ми се струва, че не е било особено трудно да намериш хора, които да дарят личните си любовни драми, преживявания и емоции. Експозицията е разположена в няколко зали. Всяка история е разказана на хърватски и английски и е представена и с някакъв предмет, свързан с нея. Сюжетите са трагични, комични, нелепи, граничещи със здравия разум, но пъстри и истински като самия живот. Признавам си, че по едно време се отегчих и не се запознах с всички излияния, но сред цялото това многообразие съм сигурна, че ще се намери поне едно нещо, което да ви развълнува и да се припознаете в него.

На другия полюс е Музеят на илюзиите. Той също е миниатюрен, но там атракциите ми се сториха твърде малко. Нещо като да си поканен на парти и да трябва да си тръгнеш, когато забавата най-после е започнала и си загрял достатъчно. На първия етаж са подредени различни пъзели, логически игри, фокуси, с които можете да потренирате ума си и дори да си закупите за домашна употреба. Истинската веселба обаче започва на другото ниво, където изведнъж ставате като Алиса в страната на чудесата и огледалния свят едновременно. Без да пиете чудновати отвари, имате възможност да висите от тавана, да се мултиплицирате или да се смалявате и уголемявате. Липсваха ми само Чешърския котарак и двете кралици.

Третото място, което не бива да подминавате, е Музея на гъбите. Самото му откриване е истински подвиг, защото се намира в жилищна сграда на един от етажите. Тъй като не съм познавач, бях изумена от информацията колко вида гъби съществуват в природата, като в тукашната експозиция те надминават хиляда. Всеки екземпляр има надпис дали е годен за ядене или в каква степен е отровен. Не е учудващо, че най-красивите и цветни видове са смъртоносни. Предполагам, че любителите гъбари ще открият тук своето царство, но и за лаици като мен музеят си заслужаваше посещението.

И след като се събрахме отново заедно на площада, май е време да се впуснем в дебрите на кулинарните удоволствия. Дестинацията е ясна – улица Ткалчичева. От двете страни се редят ресторанти с местна и световна кухня, барове, кафенета, като човекопотокът е денонощен. Силно препоръчвам пиците, както и кюфтенцата с малко странна четвъртита форма, които никой ценител не бива да пропуска. За десерт предлагам да се пренесем отново на Йелачич, за да се насладим на градската шумотевица в компанията на най-вкусната морковена торта и ароматно кафе в чашки, всяка с уникална декорация.

В края на краищата, Загреб май не е толкова невзрачен, как мислите?

8 ноември 2016 г., “Формално”