Гробищни истории срещу песто и Колумб

След малко отивам да купя поредния епизод от любимия си комикс „Дилън Дог”. И понеже там често става въпрос за призраци, духове и зомбита, а и поредицата е италианска, неминуемо се сещам за гробището Staglieno в Генуа. Знам, че звучи морбидно и ще се учудите как може да свързвам толкова слънчев и шарен град с гробище, но повярвайте ми, има защо. С хилядите паметници, статуи и капели, Staglieno е сигурно най-големият музей на открито, който съм виждала. За влюбените в изкуството, това е като антология на скулптурата през вековете. Всичко е толкова изящно направено, че в един момент може да изпитате чувството, че статуите всеки момент ще проговорят. Ако вече не ви се струва зловещо и съм успяла да ви убедя, че наистина си заслужава, трябва да си отделите поне няколко часа. Очаква ви наистина незабравима разходка. Обърнете внимание на алеята с величествените фигури, за които се носят множество градски легенди, известни само на кореняците генуезци. Най-популярна е историята за дамата и нейния син, и някакво свързано с тях наследство, но за съжаление не срещнах никой от местните, който да ми я разкаже с подробности.

Минавате покрай гробници на заслужили или пък не толкова известни граждани, като някои от тях са с размери по-големи от средно-статистически панелен апартамент. Има и двуетажна закрита секция с могили, която изглежда като истински готически град, с вити стълби и множество цветя. За съжаление обаче снимки не мога да ви предоставя, защото чувствам известно неудобство при мисълта да безпокоя обитателите на Staglieno с нахален фотоапарат.

Усещам, че не всички изпитват същото естетическо удоволствие като мен от разходката из градско гробище, затова предлагам да се пренесем в другата Генуа. И по-точно в Boccadasse – малкото рибарско селище, чиито цветни къщи красят всички рекламни материали. Повечето сигурно ще го намерят за очарователни с множеството малки улички, рибни ресторантчета и сладоледаджийници, но на мен атмосферата ми се стори прекалено изкуствена. През цялото време не ме напускаше чувството, че се возя в гондола по Канале Гранде, но в Лас Вегас.

Далеч по-вълнуваща е Виа Гарибалди или улицата с дворците. Едва ли има друго място с толкова палати на квадратен метър. Венеция и Флоренция могат да наведат засрамено глави, защото по този показател Генуа печели вечното съперничество. Най-впечатляващи са Palazzo Rosso и Palazzo Bianco, които очаквано са превърнати в музеи за изящно изкуство. Единственият недостатък е, че улицата е доста тясна и фотографите ще трябва да се сгънат в редица йогистки пози, за да успеят за заснемат дворците.

Безспорно един от най-известните генуезци е Христофор Колумб и по тази причина очаквах, че едва ли не ще потече и от чешмата, подобно на Моцарт в Залцбург. Но явно местните не се гордеят толкова показно с великия си съгражданин, предполагам поради това, че е направил географските си открития докато е бил на служба при испанската кралица Изабела. Все пак може да се види къщата, където мореплавателят е прекарал детските си години. Намира се до източните порти на Генуа и е толкова невзрачна, че първоначално може и да я пропуснете. Според мълвата бащата на Колумб – Доменико е бил пазач на Porta Soprana, но други изследователи твърдят, че семейство изобщо не е живяло във въпросната къща.

Преди да се сбогуваме с Генуа, задължително трябва да хапнем някаква паста с прословутия сос песто, защото именно на този град дължим оригиналната рецепта /босилек, зехтин, кедрови ядки и пармезан/. Чувала съм, че за мнозина пестото е връх на кулинарията, но лично за мен, този сос разби мита за зеленото като символ на всичко прекрасно и вкусно. Но все пак от опит глава не боли, нали така?

9 февруари 2013 г., “Формално”