Гримираната Виена на Хундертвасер

„Какво ще й гледам на Вената, град като град, хора, къщи, салтанати”, възкликнах и аз по подобен на Бай Ганьо начин, когато разбрах, че ще прекарам известно време в австрийската столица. Не знам защо, но стерилната красота на немските и австрийските градове никога не ме е привличала. Не че Виена е някакво супер подредено място, което лъщи от чистота, но все пак не може да избяга от особената строгост и прецизност на градовете в тази част на Европа.

Като цяло не се имам за консервативна, но съвременната архитектура рядко ме впечатлява. Сградите, които се строят на стария континент в повечето случаи не се вписват в градския архитектурен пъзел и стоят като зле направени пластични операции. Не такъв обаче е случаят с Виена. На нея гримът й отива, може би защото и в класическата си част изглежда като напудрена, леко повехнала красавица, но все още със самочувствие на желана.

Редица архитекти са упражнявали таланта си за козметичното разкрасяване на Виена – Ханс Холайн, Заха Хадид, Жан Нувел, но за мен най-голяма е заслугата на Фриденсрайх Хундертвасер. За съжаление успях да посетя само Hundertwasserhaus и от прозореца на автобуса мярнах Старата топлоцентрала, но за първи път усетих как се влюбвам в нещо, построено по времето когато вече съм била родена.

И няма как да не е така, още като видиш невероятната комбинация от цветове и шарки, асиметричните очертания, грапавите стени и керамичните плочки. А като стъпиш на прочутите вълнообразни подове имаш чувството, че си Алиса в Страната на чудесата и току-що си предозирала с някоя чудодейна отвара. Малко остава да ти се привидят мартенски зайци и чешърски котараци. Мога само да гадая какво е усещането, ако се прибереш в сградата леко подпийнал. Тъй като според философията на Хундертвасер най-важни са прозорците, всички те са с различен дизайн, а почистването им става само с помощта на специални машини през нощта. Покривът на кооперацията е застлан с 900 тона пръст и трева, и е превърнат в гигантска градина. Клоните на дърветата буквално излизат от стаите и придават на дома особено мистичен вид. Лошото е, че обитателите на кооперацията не разрешават посещения, но не можем да ги виним. Представи си как се чувстват само от това, че милиони гости годишно се снимат и крещят под прозорците им.

Подобно на парижани, които продължават да свиват презрително устни, когато стане въпрос за стъклената пирамида в Лувъра и виенчани са протестирали срещу плана за къщата на Хундертвасер. Но, предполагам австрийската практичност е взела превес, и вече са по-скоро доволни, че са се сдобили с още едно място, с което да привличат туристи. Че както казва Бай Ганьо – „И дето отидеш, все гут моргин, все пари искат.”

27 октомври 2012 г., “Формално”