В стаята на Богдан Русев

Криминалните романи не са на почит у нас. И не става въпрос за читателския вкус, а за предпочитанията на самите писатели. Колко родни автори на криминалета можете да посочите, без да се замислите, сигурна съм – нито един. Не разбирам погнусата на нашите писатели от този така обичан от хората жанр. Той отдавна вече не е синоним на литература второ качество, която служи само за развлечение. В някои държави отделни книги са включени даже в училищната програма. По тези причини появата на каквото и да е криминално четиво с български подпис за мен е добра новина. Още повече, когато излиза изпод клавиатурата на Богдан Русев.

“Стаята” е вторият опит на бившия главен редактор на “Егоист” в измамно лесното шахматно поле на криминалната литература. След като премина през книги-игри, сайбър-пънк, фентъзи, Богдан Русев смело екпериментира и в детективския жанр и мисля, че резултатът е повече от добър.

В книгата отново се срещаме с частния детектив Никифор Вълков, който успешно разреши случая с убийството на участник в риалити формат в “Къщата”. Досущ като в роман на Реймънд Чандлър или Ърл Стенли Гарднър, още в първите страници той бива повикан на среща от мистериозна жена – Анелия Спасова. Тя се оказва съпруга на популярен депутат, който е на път да се замеси в секс скандал. Задачата изглежда проста – Вълков трябва да открие момичето от еротичния чат, с което политикът се среща и да ѝ предложи пари, преди да съсипе кариерата му. Историята обаче се заплита, след като Лора изчезва не само от работното си място в чата, но и от реалния живот.

“Стаята” е динамично написан роман, по всички правила на жанра. Интригата се заплита неусетно и така ви увлича, че няма да разберете кога от следобедното кафе вече сте преминали на вечерното си питие. Тук няма да откриете ужасяващи престъпления, описани и с най-малките детайли. Между страниците не кръстосват серийни убийци, преследвани от цял екип специалисти, които само с помощта на косъм или петно могат да разрешат и най-заплетения случай. Главният герой Никифор Вълков не притежава дедуктивните способности на Шерлок Холмс, нито “малките сиви клетки” на Еркюл Поаро, голямата му и непреходна любов не е уискито като на Филип Марлоу, в миналото му няма болезнени и травматични преживявания като на колегите му от скандинавските криминалета. Той е един средностатистически мъж, който е намалил алкохола, обича да готви, среща се редовно с роднините си и от години е влюбен в Александра, с която вече чертае планове за бъдещето. И точно това го прави рядко симпатичен, и ако поредицата продължи, със сигурност ще се превърне в любим персонаж на читателите.

Богдан Русев остава верен на ироничния си стил, който толкова харесвам още от рецензиите му за кино в “Егоист”. Но не си мислете, че е застинал някъде в 90-те, всичко при него се ъпдейтва с точността на софтуерен продукт. Изреченията му винаги са прецизни, в изказа му няма натруфени метафори, всяка дума е на мястото си, като изстреляна от шампион по дартс. Остава ми да се надявам, че и други негови колеги ще се престрашат да влязат в лабораторията на криминалната литература и да разберат колко вълнуващи могат да бъдат експериментите в нея.

29 ноември 2014 г., “Формално”