Жажда – хроника на един предизвестен пожар

“Жажда” беше един от филмите, които очаквах с нетърпение на последното издание на фестивала “Златна роза”. Бях любопитна какво ще ни предложи Светла Цоцоркова в своята дебютна творба, тъй като много харесвам късометражния й проект “Живот със София”. Според предварителните анонси всичко изглеждаше обещаващо – успешна премиера на форума в Сан Себастиан (откъдето тръгна и световната слава на “Урок”), под сценария освен самата режисьорка, се бяха подписали и Светослав Овчаров и Венцислав Василев, а актьорският екип няма нужда от представяне – Ивайло Христов, Светлана Янчева, Васил Михайлов, Иван Бърнев… както и прекрасните нови лица – Александър Бенев и Моника Найденова.

Историята е проста, изчистена, дори минималистична. Притча, колкото модерна, толкова и безвременна. Село накрай света, което може да бъде както в България, така и митичното Макондо от “100 години самота”. Героите – Бащата (Ивайло Христов), Майката (Светлана Янчева) и Синът (Александър Бенев), се прехранват, като перат чаршафи от хотелите. Но водата често спира и това се превръща в проблем за поминъка им. Семейството е изградило свой аскетичен, подреден, но и по своему хармоничен свят. Свят, в който обаче чувствата, страстите, копнежите са дълбоко заровени в напуканата от суша земя. И тогава крехкият им мир бива нарушен от новопристигналата странна двойка – баща (Васил Михайлов) и дъщеря (Моника Найденова) сондьори.

Ако трябва с една дума да опиша действието, тя със сигурност е очакване. То надвисва над главата на зрителя още с първата копка в изсушената почва. Както и във всяка подобна ситуация, появата на външния човек отключва всички демони и пожарът е неизбежен.

Цоцоркова категорично заявява своя режисьорски стил не само с почитта, която отдава към световните майстори (предполагам и нейни вдъхновители), но и чрез умелото водене на актьорите през лабиринтите на сюжета. Независимо, че през цялото време ми напомняше на един друг роден филм – “Отчуждение” (който не е сред любимите ми), тук в структурата няма пукнатини и персонажите са много добре развити. Допадна ми визуалната страна на филма. Операторът Веселин Христов се движи на ръба на артистизма и реалността, без нито за момент да загуби равновесие. И досега пред очите ми са кадрите с безкрайните чаршафи, прахта под колелата на камиона, която сякаш ти пълни очите, и дъждовните бури, от които потръпваш и се свиваш на седалката в салона.

Въпреки на пръв поглед добре сработените елементи, магията на “Жажда” сякаш не се случва, и не само защото се препъва на финала. Всичко остава единствено в полето на желанието. Нереализираните блянове на героите сякаш се пренасят и върху зрителите и вместо да съпреживяваш с тях, попадаш в капана на тяхната жажда.

Филмът определено няма да напълни киносалоните в моловете, но със сигурност ще срещне сродни души сред публиката на “София филм фест”.

9 март 2016 г., “Формално”