Хага – джойнт он дъ бийч и две картини в по-невзрачната сестра на Амстердам

От училище знам, че Хага е втората столица на Нидерландия. На нея като на по-невзрачната сестра на Амстердам са отредени административните функции – да се справя с бюрократщината и други досади, свързани с управлението на страната, докато бохемът домакинства на кралското семейство и обира симпатиите на туристите с безбройните си кофишопове и червени фенери.

Но както често се случва в живота, по-смотаните на пръв поглед обичат да поднасят изненади. Подобна скрита лимонка се оказа и Хага. Признавам си, че съм от онези скучните пътешественици, които проучват всичко предварително и (о, какъв ужас) винаги ходят по музеи. Тук се оказах по следите на две картини, които за щастие съжителстват под един и същ покрив – галерията Mauritshuis. Вече може да си представите как Хага се подсмихва доволно и казва на брат си – “Амстердаме, ти може да имаш Рембранд и Ван Гог, но при мен е “Момичето с перлената обица”, което беше изиграно от самата Скарлет Йохансон. Кой е по-куул сега?”. Шедьовърът на Вермеер е една от картините, които винаги съм искала да видя на живо. Малка по размер, но за разлика от “Мона Лиза”, срещата с нея е вълнуваща и се помни дълго след това. Вероятно защото можеш да се приближиш колкото си искаш и блъсканицата не е така ужасна.

В съседната зала пък се е спотаила една друга творба, която също за кратко време се превърна в поп икона (благодарение на писателката Дона Тарт) – “Щиглецът” на Карел Фабрициус. Ученикът на Рембранд едва ли е предполагал, че няколко века по-късно произведението му ще бъде “герой” на роман и ще привлича купища туристи, подобно на картините на неговия ментор. Като заговорихме за Рембранд, не бива да пропускате “Урок по анатомия на д-р Тюлп” – поръчка на Амстердамската гилдия на хирурзите. Сюжетът е малко зловещ – през XVII век в Нидерландия имало традиция веднъж годишно да се извършва публична аутопсия върху тялото на екзекутиран престъпник, но пък детайлите са майсторски изпипани.

Когато изкуството започне да ви натежава, Хага ще ви дръпне леко за ръкава и ще ви прошепне на ухо, че и тя предлага места за дискретно удоволствие. Паролата е “Доктор Грийн” и се оказвате в нещо подобно на аптека. Ароматните “тревички” са наредени в специални чекмеджета, а продавачите са в бели престилки. Докато си спомням с наслада за “Amnesia Purple”, си мисля, че актуалната модна тенденция – маска и ръкавици, би била идеална за допълване на атмосферата.

Но няма много време за лирични отклонения, защото следва втората музейна доза. Отправяме се към Escher in Het Paleis и ако сте запознати с работата на този нидерландски артист, няма нужда от обяснения защо беше необходима предната спирка. Но в случай, че чувате името му за първи път, ще кажа, че Мориц Ешер е от онези хора, подобно на Айнщайн, които са били лоши ученици, но по-късно метафорфозирали в гении (все пак е добре да се напомни, че са изключение и не всеки калпазанин е роден за велики дела). Увличал се е много от математиката и в творбите си борави с възприятията и перспективата, вдъхновявал се е и от Италианския ренесанс.

Оптичната илюзия е ключовата дума в работата му и това ще видите веднага в най-известните му произведения – “Relativity” (безкрайни и неводещи доникъде стълбища), “Waterfall” (водата тече нагоре), “Drawing” (две ръце се рисуват взаимно), “Air and Water” (птиците се превръщат в риби). Освен принтове на споменатите вече творби в музея са подредени и множество дърворезби, литографии както и италиански пейзажи от ранния му период. На горния етаж е разположена и зала, посветена на илюзиите, където можете да разгадаете някои от мистериите на Ешер като “Невъзможния триъгълник на Пенроуз” или да си направите снимки с прословутата му оптична сфера. Обърнете особено внимание на полилеите (под форма на звезди, череп, чадър, морско конче), които са изботени специално от Ханс ван Бентем и имат специфични функции, които ще оставя да откриете сами.

Сещам се, че преди да тръгна на въпросното пътешествие, тържествено обещах, че от моята лятна ваканция плажни снимки няма да има. Но Хага ме подхлъзна, като реши да ми се похвали с още едно свое предимство – Шевенинген или Схевенинген (така и не научих правилното произношение). Безкрайната пясъчна ивица на Северно море е далеч от представата на повечето за плажни удоволствия. Въпреки че беше август, дори и аз, която трудно мога да се нарека зиморничава, бях с дълъг ръкав и чорапогащник, а вятърът направо издуха варненския си конкурент по всички параграфи. Независимо, че не става за припичане на слънце и хващане на тен, мястото предлага и типични крайбрежни радости, като да пийнеш коктейл с чадърче в бар “Занзибар” или да се повозиш на Виенско колело с невероятна морска панорама.

Но най-забележителното за мен си остана разходката по тази холандска променада, където липсват палми и фешън тоалети, но пък има шантави скулптури от бронз във всякакви размери. Някои са толкова дребни, че можеш да ги настъпиш и отминеш, без изобщо да ги усетиш под краката си. След по-внимателно разследване разбрах, че фигурите всъщност пресъздават герои от различни приказки – Гъливер и лилипутите, Жабокът-принц, Хензел и Гретел, Храбрият оловен войник, както и известни статуи като “Мислителят” на Роден.

И докато допушвах последния джойнт на плажа от сорта “Калифорния ориндж” и си представях, че съм на Малибу, усетих леко сръчкване. Разбира се, отново Хага искаше да разбере дали все още смятам брат й за по-готиния от двамата. В отговор само й намигнах и подадох ръката си за приятелство.