канкун: Другият наш възможен живот

За първи път гледах пиеса на Жорди Галсеран преди пет години. Тогава в рамките на „Варненско лято“ се игра постановката на Бина Хараламбиева „Шведска защита“ („Методът Грьонхолм“), реализирана в Малък градски театър „Зад канала“. Текстът ме заинтригува дотолкова, че дори си купих книжка с три пиеси на каталунския драматург и я изчетох на един дъх. Интригуващите сюжети, неочакваните обрати, необикновените герои и блестящите диалози на Галсеран го направиха мой фаворит и дори успя да измести любимата ми Ясмина Реза.

Нетърпение плюс известна доза съмнение се смесваха в мен преди да отида да гледам спектакъла „Канкун“, с който започна новия си творчески сезон Варненският драматичен театър. Опасенията ми обаче се оказаха напразни. Младият режисьор Стилиян Петров, когото местната публика познава от дебютния му проект „Части от цялото“ по Радичков, се е справил повече от добре с драматургичния материал. А Галсеран знае как да залага капани, защото въпреки привидната си фриволност, текстът всъщност засяга доста сериозни екзистенциални въпроси. Но най-забележителна за мен е работата му с актьорите. След толкова дългогодишни срещи с тях ги видях напълно преобразени и успяха истински да ме изненадат.

И така мястото на действието е Канкун – мексиканския луксозен курорт, мечта на почти всяка средностатистическа двойка. Две семейства – Винсенс (Стоян Радев), Ремей (Биляна Стоева), Лаура (Даниела Викторова) и Паул (Пламен Димитров), празнуват четвърт век от познанството си. Успели са да се вредят на тузарското място, благодарение на някаква промоция и сега се наслаждават на бляскавия живот. Но когато си на върха на щастието, съдбата обича да си прави лоши шеги. Още в началото главната героиня Ремей, попрекалила със скъпото шампанско, изпада в пиянски откровения. В един от изблиците си тя споделя, че в нощта на първата им среща е скрила ключовете от колата на бъдещия си съпруг Винсенс, за да му попречи да изпрати Лаура, която е по-красива и се котира повече сред мъжете. Тази на пръв поглед невинна изповед слага началото на истински емоционален катаклизъм. Двойките започват трескаво да мислят – какво би било, ако… и спиралата се завърта неудържимо.

Историята се движи на ръба на реалността и фантазията, и в нито един момент не си сигурен дали това не е просто сън. Сън, породен от скритите желания и подтиснатите дълбоко чувства, от който героите просто ще се събудят уморени и с натежали глави. За внушението допринася и стилната и изчистена сценография на Венелин Шурелов. Всичко е решено в бяло – цветът на невинността, може би само защото в сънищата и мечтите си сме честни пред себе си.

„Канкун“ е спектакъл за непрестанните копнежи по нещата, които ни липсват, как никога не оставаме доволни от това, което имаме и се стремим към чуждото, без да сме сигурни, че е по-добро. Постоянно ни преследват пропуснатите възможности, неизживените любови и не можем да се отпуснем и да се наслаждаваме на постигнатото. Финалът е колкото неочакван, толкова и предвидим и дори ми се струва, че не е и важен. По-добре е да се вгледаме в човека до себе си и да помислим преди отново да въздъхнем – „Защо не се ожених за Пища Хуфнагел?“.

2 ноември 2013 г., “Формално”