Дисни романтиката на Лилия Абаджиева
Ако има режисьор, който не спира да ме изненадва, това безспорно е Лилия Абаджиева. В случай че не си гледал нейните представления от края на 90-те – „Хамлет“ и „Страданията на младия Вертер“, просто си пропуснал половината си живот. В „Краят на играта“ и „В очакване на Годо“ се срещнах с нейното помъдряло алтер-его и затова с огромно любопитство посетих последния й спектакъл „Парижката Света Богородица“, чиято премиера беше в началото на годината в театър „София“. Трябва да призная, че сюрпризът отново беше налице, но този път вкусът му, дори и сладък, не можа да засити сетивата ми.
На пръв поглед всички необходими компоненти за добър спектакъл си бяха на мястото. Сценографията (дело на Васил Абаджиев), която винаги е имала водеща роля при Лилия Абаджиева и сега беше истинска наслада за очите. В центъра се издигаше конструкция, досущ като истинската парижка катедрала – украсена с гаргойли и розети. Актьорите са облечени в пищни одежди, както се полага в костюмна драма. Въпреки сложния декор, правеха всичко с лекота и не срещнаха никакви трудности в обиграването на пространството. Макар че съм меломан, рядко ми се случва да обръщам внимание на музиката в представленията, обикновено тя е нещо като шумов фон на случващото се. В този случай обаче тя си има собствен живот, без да се нарушава целостта на постановката.
Няма да се спирам подробно на сюжета, той би трябвало да е познат на всички. Поне по мое време романът на Виктор Юго се изучаваше в часовете по литература. Красивата Есмералда (Симона Халачева) пристига в Париж, където се надява да открие майка си. Тук обаче се влюбва в капитан Феб дьо Шатопер (Мартин Гяуров) – красив, но празноглав и непостоянен младеж, за когото тя е поредната девойка преди да се ожени за богата наследница. Скоро Есмералда се оказва желана и от свещеника Клод Фроло (Пламен Манасиев), разкъсван от силна и гибелна любов към нея. Поради невъзможността да я има, той не се поколебава да я предаде на властите, където я очаква смъртна присъда. В този фатален триъгълник, като невидима четвърта страна се явява Квазимодо (Калин Врачански) – гърбавият звънар на „Парижката Света Богородица“. Той също е влюбен в Есмералда, но поради уродливата си външност не таи надежда, че може да спечели сърцето й. И единственото, което може да й предложи е безкористната си и чиста любов.
Интересно ми беше как на сцената ще бъде пресъздаден този обемен и многопластов роман, но за съжаление резултатът не е особено успешен. Героите са скицирани като в комикс на Госини, но без нужната доза ирония. Всичко това ги прави повърхностни и ги запраща в зоната на Дисни романтиката. Историята е разхвърляна и схематична, има няколко силни монолога (тук трябва непременно да отлича Пламен Манасиев, който за мен изнася целия спектакъл на гърба си с брилянтното си въплъщение на истинското зло), но те не помагат за сглобяването на цялостния пъзел.
И след като в един момент цялата тази шарения, постоянно движение и умерена доза захаросаност започнаха да ми засядат на гърлото, се случи нещо, което почти ме накара да си върна думите назад. Моя приятелка сподели, че е видяла как стоящото до нея момче се е просълзило. Тогава си дадох сметка, че в днешното време на изгубена човечност и притъпена чувствителност, хората имат нужда от подобни истории, за да не изгубят копнежа си по доброто. Заради тези сълзи в публиката съм готова напълно да простя на Лилия Абаджиева сантименталната забежка, наречена „Парижката Света Богородица“.
16 ноември 2013 г., “Формално”
Leave a Comment