Един цвят – червено

Отдавна ми се гледаше съвременна пиеса, която да не е изпълнена с лични драми на хора с дълъг стаж при психоаналитик, вплетени в сложни и често безсмислени взаимоотношения, или пък псевдополитически текстове за поредното изгубено поколение. „Червено“ на Джон Лоугън не само отговори на всичките ми изисквания, но дори надхвърли очакванията ми. Честно казано, широко рекламираните точки от творческата биография на драматурга – автор на сценариите на „Гладиатор“, „Авиаторът“, „Скайфол“ и други подобни американски продукции, първоначално не ме впечатлиха особено. Но едва след като изгледах постановката, си дадох сметка колко важна е холивудската школа при изграждане на такъв брилянтен диалог, предаден изключително умело на български от преводача Харалампи Аничкин.

„Червено“ е ювелирна камерна драма, която се фокусира върху определен момент от живота на известния абстрактен експресионист Марк Ротко. Края на 50-те е времето, в което той започва да се чувства неудобно в луксозните обувки на славата. И точно тогава нетърпелив млад мъж пристига в Ню Йорк, в студиото на художника на Бауъри, за да се кандидатира за негов асистент. Ротко по това време работи по твърде противоречива поръчка – серия от стенописи, предназначени да красят ресторанта Four Seasons в новоизградената Seagram Building на Парк Авеню, проектирана от архитектите Лудвиг Мис ван дер Рое и Филип Джонсън.

„Какво виждаш?“ са първите думи, които главният герой изрича. В българската версия на пиесата режисьорът Владлен Александров е поверил ролята на Ротко на Георги Кадурин. На малката сцена в „Театър 199“ виждаме художника седнал на единствената мебел в своя храм, взирайки се в далечината. Сценографията на Иван Карев е минималистична, но визионерска, като за това допринася и видеоартът на Весела Статкова.

Появява се и Кен (Иван Юруков) – несигурният кандидат-артист, който по-скоро търси ментор, отколкото шеф. И тук се завихря истински интелектуален брейнсторм, в който освен естетика, философия, изкуство, се вмъкват и вечните екзистенциални въпроси за смисъла на живота. Двамата актьори кръстосват вербални шпаги като истински мускетари и дори за минута не можеш да се отпуснеш като вкъщи на дивана. Кондицията е задължителна, за да следиш този увлекателен мисловен дуел, в който се съчетават препратки към Байрон и Уърдзуърт, Ницше и Аристотел, без в него да има капка излишна претенция и помпозност.

Георги Кадурин е моторът на представлението, който задвижва играта с титаничната си енергия. Отлично пресъздава образа на гениалния артист обсебен от своите демони и чийто привиден цинизъм е по-скоро защитна броня срещу отчаянието и безсилието. Ролята на Кен пасва като ръкавица на Иван Юруков, без това да го вкарва в някакви клишета. С невероятна прецизност (както само той умее), изгражда персонажа си – от нервния ученик до войнстващия антагонист, който смело критикува теориите за цветовете на Ротко, застъпва се за Анди Уорхол и попарта и дори поставя под съмнение професионалния морал на своя ментор.

„Червено“ е спектакъл, който изследва различните измерения на живота и смъртта, преплетени с изкуството, парите, реда и хаоса, като ни кара да разсъждаваме не само от артистична, но и от психологична гледна точка. Дали черното няма да погълне червеното, се страхува през цялото време Марк Ротко. Засега можем да бъдем оптимисти по този въпрос, защото както се казваше в един мой любим сериал – „Once there was only dark. Ask me, the light’s winning.“

Снимки: Симон Варсано

1 ноември 2014 г., “Формално”