London calling или по следите на изгубената младост

Преди няколко дни си купих тениска, на която пише „London is waiting for me”. И си помислих колко актуална щеше да бъде години назад, когато почетното първо място в списъка ми с желания, неизменно беше да поживея в английската столица. Култът ми към всичко британско продължава и до днес, въпреки известното разочарование, което изпитах, когато за първи път посетих Лондон.

Винаги съм си представяла стъпването ми на английска земя като онзи епизод от „Трейнспотинг”, в който Марк Рентън получава световъртеж от цветовете и звуците на „Пикадили”. Разбира се, в моята сцена музиката щеше да бъде „London Calling” на „Клаш”. Само дето цветовете ги нямаше. Не знам дали заради дъждовното време, но Лондон ми се стори най-прозрачния град, който съм виждала. Сякаш някой беше откраднал цялата му палитра и за майтап беше оставил единствено кафяво-червения цвят на тухлите.

Няма да се спирам подробно на архитектурата, защото никога не съм разбирала този стремеж към еднаквост. Дори в нашите панелки има повече индивидуалност. През цялото време, освен мисълта за мухъл и плъхове, ме преследваше и усещането, че отнякъде ще изскочи Оливър Туист, а това за мен е най-травмиращата детска книга в световната литература.

Но да се върнем на моите лични британски пристрастия, или двете „м” – музика и мода. За ужас на всички меломани-консерватори не отидох да видя студиото на Abbey Road, където „Бийтълс” са записали едноименния си албум, нито пък посетих особено популярния след смъртта на Майкъл Джексън мюзикъл „Трилър”. Като истински пънк пилигрим се разходих по емблематичната King’s Road, където на номер 430 се е помещавал знаменитият магазин „Sex” на Малкълм Макларън и Вивиън Уестууд. В средата на 70-те тук са работили или просто са се размотавали цялата дружина от „Секс пистълс”, Адам Ант, Siouxsie Sioux, Марко Пирони. Днес мястото е все още фешън светилище, но вече е част от империята на Вивиън Уестууд и е под името „World’s End”.

В наши дни ъндърграунд културата е изместена в Кемдън, където около огромния пазар съжителстват пъбове, нощни клубове, по-ортодоксални магазини и ресторанти. Освен туристи, тук ще срещнете предимно екземпляри, повлияни от декадентската елегантност на братята Галахър или псевдо пънкари, които се снимат с желаещите за пари. Каква беше изненадата ми когато се оказа, че едно от помещенията на пазара е легендарният клуб „Electric Ballroom”. Не помня колко буутлега на любимите си банди от това място съм извъртяла на касетофона, но си беше наистина вълнуващо. Нищо, че през деня изглежда като някакъв алтернативен битак. Преди 20 години предлаганите дрехи за готик Лолити със сигурност щяха да докарат до аритмия даркуейвското ми сърце, но сега предизвикаха единствено горчиви и носталгични въздишки. Все пак за утешение си купих едни класически „мери-джейнки” на „Dr. Martens”. Безспорно най-голямата забележителност в Кемдън е магазинът „Syber Dog”. Дори и да не сте фенове на футуристичната мода, няма да останете безразлични към това, което ви очаква. Продавачи с чероки, танцьорки в клетки, диджей в средата на магазина, извънземни дрехи и джуджавки. Всичко е толкова зашеметяващо, че в един момент ще се зачудите дали не сте се част от някакво научно-фантастично парти.

И докато отпивах от чашата си с лате в един „Старбъкс”, по радиото чух „Love Will Tears Us Apart” на „Джой дивижън”. И мисля, че следващото ми поклонническо пътуване до свещените музикални земи ще бъде Манчестър, където ме очаква вечно младият Йън Къртис.

12 май 2012 г., “Формално”