Аз пиша, ти пишеш, аз чета, ти четеш… Двама души, забили поглед в таблета, общуват помежду си. Картина, която виждаме всекидневно в кафенето, в трамвая, на пейката в парка. Сега обаче сме в софийската галерия “Етюд” и това е началото на спектакъла “Револверът”. Но тук като зрители имаме и привилегията да виждаме част от текста, който е на устройствата на актьорите. Не се налага да надничаме скришом, за да разберем нечия тайна, тя се прожектира над главите им. Какъвто всъщност е и животът ни онлайн – триумф на публичната интимност. В един момент обаче думите зациклят и се появява надеждата, че може би все още е останало нещо скрито и съкровено в душата на героите.

По документи Варна не е мой роден град. Аз съм като осиновено дете, което са взели веднага от болницата, още преди да успее да установи каквато и да е връзка с биологичната си майка (в случая Бургас), но независимо от възпитанието, понякога генетиката си казва думата. За почти 30-те години живот във Варна така и не разбрах какво точно означава шано, нито пък се научих да произнасям доматито. Това съвсем не означава, че градът ми е безразличен и въпреки че съм го напуснала преди 8 години, ми е болно в какво се превръща. Сещам се как като малка се изпълвах с неосъзната гордост, когато ме питаха откъде съм и при отговора очите на хората се изпълваха със завист. Сега нещата стоят доста по-различно и при споменаването на Варна, реакциите са съпроводени със съжалителни погледи и тактични въздишки.