Според популярното определение Стокхолмски синдром е психологически феномен, при който заложникът се привързва към похитителя си и започва да изпитва симпатия към него. Мисля, че инцидентът, дал името на въпросното състояние, неслучайно се е разиграл точно в шведската столица и ще се опитам да ви обясня защо. Предполагам, че при споменаването на Стокхолм, думата, която светва в главата на всеки средностатистически турист (като балонче в анимация или комикс), е скъп. Или както гласи една известна смешка – в Скандинавия фалираш дори когато се разхождаш по улицата. Совите обаче далеч не са това, което са, и всъщност се оказа, че видях всичко, което ме интересува, без да похарча нито крона. И не, не съм ползвала родни тарикатлъци или пък съм се опитвала да мина метър като някакъв съвременен вариант на Бай Ганьо, просто голяма част от забележителностите са безплатни.

Отдавна ми се гледаше съвременна пиеса, която да не е изпълнена с лични драми на хора с дълъг стаж при психоаналитик, вплетени в сложни и често безсмислени взаимоотношения, или пък псевдополитически текстове за поредното изгубено поколение. „Червено“ на Джон Лоугън не само отговори на всичките ми изисквания, но дори надхвърли очакванията ми. Честно казано, широко рекламираните точки от творческата биография на драматурга – автор на сценариите на „Гладиатор“, „Авиаторът“, „Скайфол“ и други подобни американски продукции, първоначално не ме впечатлиха особено. Но едва след като изгледах постановката, си дадох сметка колко важна е холивудската школа при изграждане на такъв брилянтен диалог, предаден изключително умело на български от преводача Харалампи Аничкин.