Сигурно съм от малцината, които не се прехласват по сериала “Игра на тронове”. Изобщо не ме вълнуват политическите интриги в някакъв измислен свят. Достатъчни са и ми тези, които се случват в реалния живот. Но пък вероятно съм рекордьор по броя на посетени от мен локации, където се снима въпросната поредица. След Дубровник и Белфаст, сега открих, че старата малтийска столица Мдина, също е една от териториите на “Игра на тронове”.

Когато тръгнах за Малта не знаех какво да очаквам. Общо взето дестинацията беше избрана на принципа – там, където е топло през пролетта и да не сме я посещавали досега. След преглед на офертите за самолетни билети, възможностите се оказаха две – Малта и Сицилия. Последвалото не особено дълго претегляне на аргументи „за“ и „против“ избра категорично малката островна република. Все пак една година можем да минем и без Италия.

„Лукчо беше син на Лукан и имаше седем братя и сестри: Лукчо, Лучка, Луканчо и така нататък — все с имена, подходящи за едно почтено лучено семейство.“ Така започва една от любимите ми книги на Джани Родари. Тези, които си я спомнят знаят, че въпросната фамилия обитаваше място, в което плодовата аристокрация потискаше зеленчуковото население. Неотдавна попаднах в градче, в което Лукчо и многобройните му роднини биха се чувствали не само като у дома си, но при желание биха станали пълновластни господари на останалия зарзават.

Босна е страната на невидимите селища. Това си мисля докато пътуваме от Дубровник за Мостар и отчаяно търсим къде да спрем за кафе. Целият път е осеян с табели на населени места, но от тях няма и помен, най-много да се мерне някоя самотна къща. Всичко изглежда безжизнено и застинало във времето, но по някаква причина не ме натъжава. Може би защото още пазя прекрасните си спомени от Сараево – един от най-топлите и шарени градове, в които съм била и имам някакво особено предчувствие за Мостар. И да, интуицията ми се оказва вярна (все пак съм зодия Риби) и градът ме задушава в сърдечната си прегръдка още с пристигането.

Наближават Коледа и Нова година и вероятно повечето са намерили решение на фундаменталния въпрос – къде ще се ходи по празниците? По тази причина няма да препоръчвам дестинация за подобен тип чествания, а ще опитам нещо нетрадиционно… ще направя крачка назад към лятото. Сезон, силно недолюбван от мен, но пък обичан от мнозинството. Но според традицията хората биват озарявани от някаква внезапна доброта по Коледа, така че приемете този текст като подарък, а не като злорадстване от моя страна.

Когато вече си видял градове като Дубровник и Сплит и мислиш, че нищо не може да те впечатли, Далмация като истински магьосник вади от ръкавите си нови и нови прелести. Трогир и Макарска са само малка част от съкровищата, които тази област на Хърватска може да предложи от кутията си за бижута. С особения си чар тези миниатюрни градчета ми напомнят на героинята от Андерсеновите приказки – Палечка.

Никога не съм харесвала Карлсон. Така и не разбрах какво толкова намират хората в този закръглен използвач, който носи само неприятности на Дребосъчето. Но винаги съм му завиждала за това, че живее на покрив. И ако аз имах подобна възможност, бих си избрала покривите на Дубровник. Мисля, че още Байрон е нарекъл хърватския град „Перлата на Адриатика“, за него пък Бърнард Шоу възкликва, че е раят на земята. Няма да споря с тези велики автори, защото действително е вълшебно място, което всеки трябва да посети. Но това, което наистина дълбоко ме впечатли бяха цветовете на покривите на Стария град. И сега, когато затворя очи, си представям огрените от слънцето керемиди, които искрят във всички възможни нюанси на оранжевото и сякаш те подканват да завъртиш перката като Карлсон и да се рееш над тях, следвайки светлинните зайчета. И след това лирично отклонение мисля, че е време да се върна в началото.

След 4 години пауза отново съм на път към морето. Този път не се дърпах особено, даже донякъде идеята беше моя, защото отдавна исках да видя митичната Далмация. А и получих уверение, че Сплит е достатъчно урбанизиран (все пак е вторият по големина град в Хърватия) и няма да се наложи дори да помириша плаж. Тръгваме рано сутринта като през цялото време вали дъжд. Нямам нищо против него, дори го предпочитам пред дразнещото ярко слънце, но не и в случаите, когато съм във ваканция. Имам чувството, че отивам на почивка в Езерната област в Англия и малко остана да започна да рецитирам стихове на Уърдзуърт и Колридж. Но чудесата се случват не само по Коледа и щом влизаме в Сплит, като с магическа пръчка облаците се оттеглят на заслужен отдих. В следващите дни небето е лазурно синьо, няма капчица дъжд и слънцето грее есенно приятно, без да се натрапва.

Когато чуете Позитано, първата ви асоциация навярно е със софийската улица, на която се помещава централата на една от българските политически партии. Сега обаче ще пътешестваме до един италиански град със същото име, който за щастие няма нищо общо с родните реалии. Позитано е малко живописно селище, разположено на Амалфийското крайбрежие, което ще ви влюби в себе си от пръв поглед. Стига обаче да имате здрави нерви при пътуването дотам. Придвижването с влака от Неапол до Соренто е сравнително поносимо, особено когато повечето пътници слязат в Помпей, но частта с автобуса до Позитано си е отделна сага. Разписание съществува само на теория и след като час и половина се пържите на слънце на нещо като спирка, където дори няма къде да се седне, приключенският ви дух бива сериозно разклатен. Накрая заветното возило пристига, само за да разберете, че продадените билети са много повече от местата и ще трябва да пътувате по безкрайните завои отново на крак. И тъй като автобусът те оставя на входа на града, който е разположен стъпаловидно, се нуждаете от много здрав тренинг и удобни обувки.

Когато бях малка, в домашната ни библиотека имаше една дебела книга, която се казваше „Богове, гробници и учени“. Тъй като още на 4-годишна възраст бях оставена сама да формирам литературния си вкус, скоро това издание се превърна в едно от любимите ми четива. Първоначално вниманието беше привлечено естествено от илюстрациите и снимките, но с покачването на възрастта, все по-често се зачитах и в написаното. Авторът К. В. Керам описва по толкова увлекателен и достъпен начин най-значимите истории за известни археолози и изследователи, че няма как да не ти се иска да метнеш лопата на рамо и да се отправиш на някоя далечна експедиция. В книгата се разказва за направени открития при разкопки в Троя, Микена, Египет, Месопотамия и т.н. Но на мен по някаква причина най-привлекателни ми изглеждаха историите на затрупаните от вулкана Везувий – Помпей и Ерколано, и вероятно още тогава се оформи дългогодишната ми мечта да стана археолог. Разбира се, от това желание нищо не излезе, защото по мое време все още се считаше за нещо престижно и се влизаше само с максимален бал.