Въпреки появата на доста филмови фестивали през годините, Burgas International Film Festival си остава моя слабост, макар че се провежда в града, който се явява най-голям конкурент на Варна в културно и всякакво друго отношение. Но място за ревност и местен патриотизъм няма, когато става дума за качествен продукт, който си има особен чар. Вече за осми пореден път организаторите Емил Ованесов, Антония Цинова и Веселин Геренов имат смелостта да покажат продукции, които не се харчат особено в мултиплексите. Тази година прожекторите са насочени към режисьорите дебютанти и почти цялата пълнометражна селекция е съставена от заглавия на автори, които ще диктуват бъдещата филмова мода.

Един от родните кинофестивали, които следя с особен интерес, е Burgas International Film Festival. Освен че се провежда в родния ми (по документи) град, селекцията му е винаги безкомпромисна и съм сигурна, че докато гледате, изобщо няма да хрупате пуканки или да си разцъквате телефона. Защото това е киното в най-чистата му форма, което ще задържи вниманието ви за много повече от няколко минути. Трябва да се отбележи, че тази година форумът ще се проведе за седми пореден път. Както всички знаем, първите седем години са изключително важни и като хвърлим поглед върху програмата, ще разберем, че организаторите Емил Ованесов, Антония Цинова и Веселин Геренов са се справили отлично и могат да изнесат на гърба си не само един бурен пубертет, но и да стигнат до вековен юбилей.

Трябва да призная, че навремето не бях от феновете на филма “Love.net”. Струваше ми се фрагментарен, излишно лъскав, с недостоверни персонажи и захаросан финал. Въпреки това трейлърът на “Вездесъщият” (с голямата награда “Златна роза”) ме грабна и с любопитство отидох да гледам новата продукция на режисьора Илиян Джевелеков.

“Слава” е вторият филм на тандема Кристина Грозева – Петър Вълчанов, който ползва за основа реално случила се история, взета от вестникарските заглавия. Продукцията продължава естетическата линия на “Урок”, но вече си личи опитът и надграждането най-вече на сценарно ниво. Продуктът изглежда завършен, действието е по-динамично, умело са преплетени хуморът и гротеската. Въпреки че участват отново Маргита Гошева и Стефан Денолюбов, тук ролите им са разменени, което говори за желанието на двамата режисьори да задават все по-сложни задачи на актьорите, а не да ги вкарват в удобни за тях рамки.

Не съм съм сред най-верните почитатели на руската класика, но Чехов категорично е любимият ми драматург. Гледала съм “Чайка”, “Три сестри”, “Вишнева градина”, “Вуйчо Ваньо”, “Платонов” безброй пъти и в най-различни интерпретации и съм сигурна, че никога няма да ми омръзнат. Може би единствената пиеса, която е останала някак встрани от полезрението ми, е “Иванов”. Спомням си спектакъла на Маргарита Младенова на сцената на Народния театър и телевизионния вариант на постановката на Димитър Гочев, който беше излъчен по БНТ. Затова с любопитство отидох да се запозная с версията на Стефан Мавродиев, чиято премиера беше преди броени дни в Младежкия театър.

„Аз съм пеперудата
на тази дъска,
забодени с другите
сме част от колекция.

Карфиците бляскави
бяха наши мечти,
но само свободни от тях
отново ще летим.“

Откъс от „Част от колекция“, Димитър Воев

Признавам си, че съм от ревностните фенове на Димитър Воев и срещата ми с творчеството му е най-смисленото нещо, което ми се е случвало в живота. И съм благодарна за възможността да се докосна до този свят, с помощта на който съм това, което съм сега. Винаги съм избягвала да пиша за „Нова генерация“, защото каквото и да кажа, ще бъде малко, излишно, клиширано.

Въпреки че досега не съм успяла да присъствам физически на нито едно от изданията на Burgas International Film Festival, имам особен сантимент към този форум. Започнал първоначално с идеята да представя продукции от Черноморския регион, за няколко години географията му се разшири значително и това лято стига до Колумбия и Индия. Освен наградени заглавия от “Берлинале”, Венеция, Ротердам, в селекцията има и претендент за “Оскар”.

Докато си гледам Европейското по футбол, неизменно се сещам за последното ми пътуване. Но какво да правя, като Холандия (пардон, Нидерландия – както вече е единственото й официално название) за мен ще си остане свързана преди всичко с популярния спорт. Това си мислех и докато пътувах с влака от Айндховен до Ротердам, когато в продължение на час се редяха градчета, чиито наименования знам от отборите им, с които са се сблъсквали нашите “грандове” в началните кръгове на евротурнирите. Но зарязвам засега спортните страсти, защото вече съм в Ротердам, а това място е известно повече с други неща, без да да подценявам “Фейенорд” (но за мен никога няма да има славата на “Аякс” и “ПСВ Айндховен”).

Аз пиша, ти пишеш, аз чета, ти четеш… Двама души, забили поглед в таблета, общуват помежду си. Картина, която виждаме всекидневно в кафенето, в трамвая, на пейката в парка. Сега обаче сме в софийската галерия “Етюд” и това е началото на спектакъла “Револверът”. Но тук като зрители имаме и привилегията да виждаме част от текста, който е на устройствата на актьорите. Не се налага да надничаме скришом, за да разберем нечия тайна, тя се прожектира над главите им. Какъвто всъщност е и животът ни онлайн – триумф на публичната интимност. В един момент обаче думите зациклят и се появява надеждата, че може би все още е останало нещо скрито и съкровено в душата на героите.

По документи Варна не е мой роден град. Аз съм като осиновено дете, което са взели веднага от болницата, още преди да успее да установи каквато и да е връзка с биологичната си майка (в случая Бургас), но независимо от възпитанието, понякога генетиката си казва думата. За почти 30-те години живот във Варна така и не разбрах какво точно означава шано, нито пък се научих да произнасям доматито. Това съвсем не означава, че градът ми е безразличен и въпреки че съм го напуснала преди 8 години, ми е болно в какво се превръща. Сещам се как като малка се изпълвах с неосъзната гордост, когато ме питаха откъде съм и при отговора очите на хората се изпълваха със завист. Сега нещата стоят доста по-различно и при споменаването на Варна, реакциите са съпроводени със съжалителни погледи и тактични въздишки.