На всяко тяло, потопено в течност, действа вертикална сила с посока от долу нагоре и големина, равна на теглото на обема на изместената от него течност – така гласи Законът на Архимед в науката. В едноименната пиеса на каталунския драматург Жузеп Мария Миро (още един стойностен автор от региона в прекрасен превод на Нева Мичева) обаче теорията на учения от Сиракуза се оказва неприложима, защото тялото влиза в контакт с дъното. Авторът е носител на наградата Premi Born de Teatre 2011, а текстът има и филмова адаптация под името “Virus of Fear”.

Едно от нещата, които най-много обичам в големите градове, е метрото. Намирам подземните влакчета за особено привлекателни и удобни, и за мен те са един от най-истинските ърбън символи. Разбира се, не всички метрополитени са приятни за пътуване – някъде са твърде стари и тракащи, другаде не особено чисти и изпълнени с екзотични аромати. Някои си имат специфика – предполагам при всеки предизвиква усмивка репликата – “Mind the gap” в Лондон, особено когато става въпрос за някакви си 1-2 см., защото само пътувалите с БДЖ знаем какво е истинска “дупка”.

Документалния спектакъл “Апарт” ще видят премиерно зрителите на театър “Азарян” на 29 ноември в рамките на Международния театрален фестивал-лаборатория “NEDRAma- international”, който се провежда от 25 до 30 ноември. Това е дебютният режисьорски опит на Илко Ганев.

Като човек обичащ театъра, винаги с ентусиазъм подхождам към филми, които разказват за живота зад кулисите, който никога не е толкова бляскав и позитивен, както може би повечето си мислят. В последните години две подобни продукции ми легнаха на сърцето, напълно несравними, но всяка със собствен аромат – гениалният “Бърдмен” и непретенциозният, но топъл – “Докато Ая спеше”. Но бях зажадняла за нова “театрална приказка” и тя се появи под формата на “Далеч от брега”. Филмът на режисьора Костадин Бонев е по мотиви от романа на Евгений Кузманов “Чайки далеч от брега”, но не е негова екранна адаптация.

Петият фестивал-лаборатория NEDRAma International, организиран от театър “Реплика”, ще се проведе от 25 до 30 ноември в София. Специалните гости на поредното издание нямат нужда от представяне – Николай Коляда, Явор Гърдев, един от най-награждаваните млади руски режисьори – Семьон Александровски, и обещаващият румънски драматург Пека Щефан.

Книжката за Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада, и Скайп са може би двете най-популярни естонски неща, поне според моите представи. Винаги съм искала да пристигна в родината на любимите ми герои на Ено Рауд с подобен на техния червен фургон, но за съжаление придвижването от Рига до Талин се осъществява предимно с автобус. Ако сте чели историите за накситралите (това е оригиналното име на симпатичните човечета на Рауд), вероятно ще останете с впечатление, че естонските градове са средище на какви ли не чудати приключения – нашествия от котки, бедствия с плъхове, нападения на крадливи свраки. Истината е, че тук всичко е толкова спокойно, тихо, уютно и приветливо, сякаш сами сте си подредили света от лего късчета в средата на дома си.

Пътуването ми до Латвия има дълга предистория. За първи път ми се отвори възможност да посетя тази страна в началото на 90-те, когато все още беше част от СССР. Там живееше непознатото другарче Светлана, с което си пишехме писма, но нещата вече отиваха към неизбежния разпад и родителите ми от съображения за сигурност осуетиха гостуването. От този опит в една прашна кутия все още стои неизползваното „приглашение”. Причината за провала на втората идея за пътуване се оказа не толкова драматична като рухването на цяла държава, но отново беше свързана с катаклизъм – авиокомпанията, с която щях да летя, фалира. Но напук на народната поговорка, моята стомна за вода остана здрава на третия път.

Според статистиката Кутаиси е третият по големина град в Грузия (след Тбилиси и Батуми), а от няколко години се явява и нещо като парламентарна столица на страната. Да си призная, не разбрах особено причината Народното събрание да се намира точно на тази локация, отдалечена на 220 км. от Тбилиси, но се надявам идеята да подобри поне състоянието на пътищата. Та като казах пътища, най-после открих място, където те да са в по-окаяно състояние от нашите и пътуването да е на степен бързи и яростни, но все пак тук са истинските шофьори-джигити. Когато след около 4-часово приключение с маршрутка най-после се озовах в Кутаиси, не знаех почти нищо за града.

За никого не е тайна, че съм човек, който обича храната. Може и да не изглеждам като типичен чревоугодник и според много мои познати само я хабя, но истината е, че яденето заема доста висока позиция в скалата на личните ми удоволствия. Досега смятах Италия за страната на хранителното порно, където изкушенията те дебнат зад вратата на всяка пицария, тратория или каквото заведение още се сетиш. В лицето на Грузия обаче, любимата ми южна държава си намери сериозен конкурент. Като град, който вече се е отворил към космополитизма, в Тбилиси също може да се намери разнообразна кухня – от паста до суши, но все пак повечето ресторанти залагат на традиционните специалитети и няма как да не е така, след като вече повече от месец след завръщането си продължавам да мисля за тях.

След като миналия път разгледахме всички исторически забележителности, които, честно казано, не ми бяха особено на сърце, време е да надникнем и какво се случва в съвременното битие на Тбилиси. Вече стана дума, че паметниците са неотменна част от грузинската градска среда, но наред с величествените монументи, навсякъде са пръснати и доста симпатични модерни скулптури. По-голямата част от статуите са намерили своя дом на булевард “Руставели”, може би най-големият в столицата. Между магазините, ресторантите, обществените сгради като гъбки след дъжд са поникнали всевъзможни фигурки, най-вече на музиканти, които сякаш се конкурират с множеството си улични колеги (след Катания, тук е мястото, където има най-много стрийт артисти, но любопитното е, че повечето са цели групи). Любимец веднага ми стана саксофонистът, който наднича от една фасада, почти като призрак. Номерът е тук, че загледан в лицето, може да не забележиш и обувките му, които се подават от стената. В края на булеварда пък се извисява огромно колело за двама, на което седалките са обърнати, така че велосипедистите да могат да се гледат в очите. Изпитах голямо изкушение да го пробвам, но не ми се рискуваше с арест за дребно хулиганство.