Наскоро прочетох „Първа равносметка след апокалипсиса“ на Фредерик Бегбеде. Книга, в която нашумелият френски писател представя своята лична класация на 100-те си любими произведения. В този своеобразен чарт, под номер 58 се намира Франсоа Нурисие. Въпросният автор е написал роман, наречен „Братислава“, който започва по следния начин – „Спомнях си някакви спомени, тоест нищо“. Странно, но човекът е уловил и моето усещане за словашката столица. Въпреки че бях там едва преди три месеца, ако ме попитате за най-яркия ми спомен, не знам какво да отговоря.

Банска Бистрица е един от градовете, за които Георги Господинов казва, че предлагат особен католически комфорт. Събуждаш се сутрин от звън на камбани, а не от бургията на съседа, започнал поредния ремонт. Въпреки че не ми се наложи да пренощувам там, със сигурност разпознах симптомите, така характерни за бившата Австро-Унгарска империя. Като започнеш от тихата и живописна главна улица, на която от двете страни са наредени готически, ренесансови и барокови сгради, наподобяващи цветните мъниста на необичайна огърлица. В миналото това са били къщите на най-заможните жители на словашкото градче, а сега са преобразувани в магазини, кафенета или ресторантчета, като най-известната Thurzo House е приютила местния археологически музей. В центъра на площада, собственик на това пъстро колие и получил за име странната абревиатура SNP, се намира интересен каменен фонтан, издържан в стил арт-нуво.

Въпреки че отдавна отлежава в библиотеката ми, едва преди няколко дни посегнах към последния роман на Умберто Еко – „Пражкото гробище“. За майстор като Еко не представлява особена трудност да те омагьоса с вълнуваща история и да те накара да си събереш багажа и да видиш въпросното място. Този път обаче трикът не проработи, защото вече бях посетила Старото еврейско гробище в чешката столица и честно казано не ме впечатли особено. Може би очаквах нещо по-внушително или просто туристите бяха прекалено много, но едва се придвижвах по тесните алеи и постоянно се оказвах заклещена между японски или испански групи. Мисля си, че за да можеш да се завъртиш и да направиш поне една снимка, трябва да има някакъв лимит на посетителите, както е в галериите във Флоренция. Иначе самото място има забележителна история, използвало се е между 1439 г. и 1787 г. и има напластени 12 реда гробници. В момента могат да се видят около 10 000 надгробни паметници, но погребаните са над 100 000.

„Една сутрин Грегор Замза се събуди след неспокойни сънища и откри, че в леглото си е преобразен на огромно насекомо.”* Така започва любимата ми творба на Кафка – „Метаморфозата”. Това може би е едно от най-известните първи изречения в световната литература наред с началото на „Ана Каренина”. Кафка, заедно с Камю, Сартр и Борис Виан беше един от настолните ми писатели в тийнейджърските години и когато в далечната 1997-ма се озовах за първи път в Прага, тайната ми мисъл беше да обиколя всички места, свързани с него. Но тогава бях все още млада и зелена, твърде неопитна в пътешествията и притесняваща се да говори чужди езици. От компанията нямаше други ентусиасти и кафкианският тур така си потъна в мечтите. Едва сега, по време на третото ми посещение в чешката столица, успях донякъде да изпълня желанието си.

Верона беше първият ми италиански град и както повечето българи по онова време, бях част от организирана група. Още тогава разбрах, че трябва да дойда за втори път, за да мога да усетя истинската атмосфера. В препускането от едно място на друго, колкото да направиш снимки, няма шанс да усетиш дори частица от магията му.

Преди време бях чела книга с любопитни истории за българските писатели. И не помня вече кой от нашите класици никак не обичал излетите сред природата. Един път обаче му се наложило да отиде на гости на нечия вила и току-що седнал под асмата, птица му се изцвъкала на новия костюм. Общо взето по подобен начин стоят и моите взаимоотношения с природата. Колкото пъти склоня да отида на някакъв пикник или безобидна разходка, винаги се завръщам нахапана от всевъзможни гадини, с одрани крака и ръце и всякакви такива неволи. И въпреки че не изпитваме взаимна любов с природата, понякога се налага да се срещнем и да се поздравим от уважение.

Имаше навремето нещо като виц – кое ще уплаши повече жителите на Пиза – ако наклонената кула падне, или ако се изправи. Нямам идея какъв е точният отговор, но при всички случаи ще бъде голяма загуба за тях. За разлика от другите места в Италия, за мен Пиза се оказа доста скучен град. Като видиш прословутата кула и се щракнеш как я подпираш с ръка, няма друго кой знае какво да се прави там. Наистина Piazza dei Miracoli е чудесно място, а катедралата и баптистерията са уникални образци на архитектурата. Обаче ако си бил вече в други италиански градове и си видял поне 15 подобни, някак спираш да се впечатляваш.

“Ти луда ли си да ходиш там?”, “Не те ли е страх?” – това бяха най-честите реплики, с които ме обсипаха, когато споделих намерението си да посетя Белфаст. От една страна тази загриженост ме развесели, но от друга ме накара да се замисля колко малко всъщност се интересуваме от това, което не ни засяга пряко. Оказва се, че мнозина въобще нямат и представа, че гражданската война в Северна Ирландия е приключила преди около 15 години и дори през 1998 г. Дейвид Тримбъл и Джон Хюм получават Нобелова награда за мир. Но разбира се, това не ни пречи да се присмеем на американците, които не различавали Чехия от Чечня, все едно всеки нашенец знае, че столицата Вашингтон и едноименният щат се намират в двата противоположни края на страната.

Да си призная честно не съм виждала друга държава да се гордее толкова с писателите си, колкото Ирландия. „Irish Writers” дори е регистрирана търговска марка и в магазините за сувенири можете да купите всевъзможни джунджурии, декорирани с ликовете на Джеймс Джойс, Оскар Уайлд, Самюел Бекет или Бърнард Шоу. Лично аз се сдобих с комплект карти за игра, който прави реденето на пасианси или сантасето с баща ми далеч по-интелектуално занимание. Странното е, че даже в Англия не забелязах чак такъв култ към Шекспир, а със сигурност няма човек, който дори и да не е чел, поне да не е чувал за „Хамлет” или „Ромео и Жулиета”. И докато се снимах пред статуята на Джеймс Джойс се сетих, че според проучване, британците най-често лъжели, че са чели „Одисей”, за да изглеждат по-интелигентни. Не знам в действителност колко хора са прочели тази книга, аз все още събирам куража да го направя, а преди време дори бях обявила, че съм готова да се влюбя в мъжа, който ми я подари. Каквато и да е истината обаче, „Одисей” със сигурност е най-известното ирландско произведение след The Book of Kells, за която ще стане дума малко по-късно.

След обилната закуска, заради която ви зарязах в миналия разказ, директно се отправих към една от най-големите забележителности на Дъблин – тъмницата Kilmainham Gaol. Не си мислете, че в пътеводителите има някаква грешка, всички по-важни атракции в ирландската столица са затвори, гробища или казарми. Независимо от отвратителното време, което плътно ме следва по петите, на входа на Kilmainham Gaol се вие дълга опашка. Претръпнала вече от вятъра /все пак съм от Варна/ и почти нечувстваща ситния дъжд, който се набива във всеки милиметър от дрехите ми, достигам до заветния вход. Там обаче ме чака нова изненада – следващият свободен час за посещение е в 13 ч., а моят часовник показва 11.40 ч. Добрата новина е, че можеш да чакаш термина си вътре, докато разглеждаш доста обогатяващ знанията музей. А ирландската история има какво да разкаже, въпреки че повечето събития са изпълнени с кръв, глад и революции.