Копенхаген сигурно е европейската столица с най-много дворци на квадратен метър. Единствено Лондон може би притежава повече замъци, но той пък е в пъти по-обширен, така че изпада от класацията. Както всяка уважаваща себе си монархия и Дания си има кралско семейство. Представителите му не греят от кориците на списанията и не притежават светския блясък на британската фамилия, но също си имат свое място в сърцата на сънародниците си. Дворецът Амалиенбор е основната резиденция на датските монарси. Комплексът е съставен от четири класически сгради, като тук липсват така характерните за района кулички. Местните принцеси не са имали възможността като Рапунцел да използват косите си да се срещат с любимите си. Но пък дворецът е снабден с балкон, от който кралицата отправя официалните си обръщения към нацията. За съжаление тенденцията ремонти да ме преследват в живота, беше спазена и тук. И от Амалиенбор успях да видя общо взето само кралските стражи, които мога само да гадая как издържат на жегата с униформите си. Добре, че лятото там е кратко.

Не вярвам в преражданията, но понякога се случват неща, които разклащат иначе стабилните ми убеждения. И ако все пак предишни животи съществуват, със сигурност в най-осъзнатия от тях съм била жена на някой викинг. Открай време изпитвам необяснимо влечение към всичко скандинавско. Още от дете мечтата ми беше да съм руса със сини очи и безкрайно завиждах на всички блондинести деца (по онова време предимно полячета), които срещах във Варна. По-късно се запалих по зимните спортове (само като зрител, не си мислете, че съм някоя заклета скиорка или сноубордистка) и някак съвсем естествено започнах да симпатизирам на норвежките атлети. С годините дойдоха филмите, книгите и така до деня, в който най-после тръгнах на пътешествие към така бленувания север.

След Букурещ, Тимишоара е вторият румънски град, който посещавам. Не знам защо така се получава при мен, но съседните държави винаги остават някак пренебрегнати. Сигурно съм единственият българин, който досега не е ходил в Гърция и Македония, а ако по щастливо стечение на обстоятелствата не се бях преместила в Сърбия, сигурно и тази страна все още нямаше да бъде отметната от списъка ми за пътешествия.

Най-богатата държава на стари столици на квадратен километър и глава от населението със сигурност е Малта. И след като вече ви запознах с Валета и Мдина, сега идва ред и на Биргу или Виториоса според италианците. Въпросното място винаги върви в комплект с още два града – Сенглея и Коспикуа (Бормла). Като градове ги наричам твърде условно, защото реално ги дели само една улица.

Сигурно съм от малцината, които не се прехласват по сериала “Игра на тронове”. Изобщо не ме вълнуват политическите интриги в някакъв измислен свят. Достатъчни са и ми тези, които се случват в реалния живот. Но пък вероятно съм рекордьор по броя на посетени от мен локации, където се снима въпросната поредица. След Дубровник и Белфаст, сега открих, че старата малтийска столица Мдина, също е една от териториите на “Игра на тронове”.

Когато тръгнах за Малта не знаех какво да очаквам. Общо взето дестинацията беше избрана на принципа – там, където е топло през пролетта и да не сме я посещавали досега. След преглед на офертите за самолетни билети, възможностите се оказаха две – Малта и Сицилия. Последвалото не особено дълго претегляне на аргументи „за“ и „против“ избра категорично малката островна република. Все пак една година можем да минем и без Италия.

„Лукчо беше син на Лукан и имаше седем братя и сестри: Лукчо, Лучка, Луканчо и така нататък — все с имена, подходящи за едно почтено лучено семейство.“ Така започва една от любимите ми книги на Джани Родари. Тези, които си я спомнят знаят, че въпросната фамилия обитаваше място, в което плодовата аристокрация потискаше зеленчуковото население. Неотдавна попаднах в градче, в което Лукчо и многобройните му роднини биха се чувствали не само като у дома си, но при желание биха станали пълновластни господари на останалия зарзават.

Босна е страната на невидимите селища. Това си мисля докато пътуваме от Дубровник за Мостар и отчаяно търсим къде да спрем за кафе. Целият път е осеян с табели на населени места, но от тях няма и помен, най-много да се мерне някоя самотна къща. Всичко изглежда безжизнено и застинало във времето, но по някаква причина не ме натъжава. Може би защото още пазя прекрасните си спомени от Сараево – един от най-топлите и шарени градове, в които съм била и имам някакво особено предчувствие за Мостар. И да, интуицията ми се оказва вярна (все пак съм зодия Риби) и градът ме задушава в сърдечната си прегръдка още с пристигането.

Наближават Коледа и Нова година и вероятно повечето са намерили решение на фундаменталния въпрос – къде ще се ходи по празниците? По тази причина няма да препоръчвам дестинация за подобен тип чествания, а ще опитам нещо нетрадиционно… ще направя крачка назад към лятото. Сезон, силно недолюбван от мен, но пък обичан от мнозинството. Но според традицията хората биват озарявани от някаква внезапна доброта по Коледа, така че приемете този текст като подарък, а не като злорадстване от моя страна.

Когато вече си видял градове като Дубровник и Сплит и мислиш, че нищо не може да те впечатли, Далмация като истински магьосник вади от ръкавите си нови и нови прелести. Трогир и Макарска са само малка част от съкровищата, които тази област на Хърватска може да предложи от кутията си за бижута. С особения си чар тези миниатюрни градчета ми напомнят на героинята от Андерсеновите приказки – Палечка.