Кое е първото нещо, което ти идва на ум, когато чуеш Залцбург? – Моцарт, разбира се. И повярвай ми, докато си там, няма да го забравиш дори и за минута. Само един ден в китния му роден град е достатъчен, за да махнеш завинаги „Малка нощна музика” от телефона си, или да ти прилошава само при вида на кръглите бонбони с неговия лик. Даже и ако успееш да избегнеш някак уличните музиканти с моцартов аутфит, които дебнат на всеки ъгъл, бъди сигурен, че строгият поглед на Волфганг Амадеус ще те гледа дори от салфетката на сандвича ти.

Вече минаха девет години откакто въоръжена със спален чувал, четка за зъби и малко евро в джоба, тръгнах на кратко пътешествие до Унгария. И въпреки че сега живея на 180 км от Будапеща, още си спомням с вълнение първото си посещение като обикновен турист. Повод за пътуването беше фестивалът Sziget, който вече 20 години събира всички стилове в модерната музика и среща на едни и същи сцени мегазвезди и редови изпълнители. Няма да се спирам подробно на него, но само ще вметна, че тази година едни от хедлайнерите ще бъдат легендите на бритпопа The Stone Roses. Да предположим, че вече си заинтригуван и си готов да опънеш палатка на фестивалния остров. Ще дойде ден обаче, в който ще ти омръзне да търчиш от концерт на концерт и купонът да тече нон-стоп в спалнята ти, тогава идва времето за разходка из Будапеща.

Подобно на Данте и аз на попрището жизнено в средата, се озовах в деветте кръга, но не на ада, а на Флоренция. Ще се опитам да вляза в тежката и отговорна роля на Вергилий и да ви водя по стъпките на изкушението в този наистина приказен град.

Повечето ми приятели знаят, че съм болен фен на Агата Кристи. Прочела съм всичките й романи и сборници с разкази, които са повече от 80. Дори в един момент си представях как остарявам, пишейки криминалета в компанията на няколко заека и аквариум с жаби. Не след дълго осъзнах невъзможността да стана известен автор с книги от типа на „Тайната афера в Доброглед“ или „Убийство в пътническия влак за Каспичан“ и замених мечтата за писателска кариера с нещо по-практично – пътешествията. Винаги съм искала да пътувам по стъпките на Агата Кристи, да попадна в мистериозния свят от забутани английски селца и по-екзотични дестинации като Иран, Ирак и Сирия, или дори да погледна дивите и мрачни Балкани през нейните западноевропейски очи.

Преди да тръгна за Берлин не знаех какво да очаквам. В главата ми се въртеше любима песен на Нова генерация, в която постоянно се повтаря – Das Leben in Berlin ist wunderbar, а на мен все не ми беше ясно, какво му е толкова чудесното на този град. На хилядите снимки, които бях разглеждала, не виждах блясъка и сексапила на Париж, хладния аристократизъм на Лондон или топлината и вечността на Рим. Но именно сивият и невзрачен Берлин ми показа колко е важно да откриеш личните си кътчета в един град, които са много по-вълнуващи от популярните туристически атракции.

Преди да тръгна за Испания чувах отвсякъде, че Барселона е най-хубавият град на света, или поне в Европа. Ами не е. Има поне няколко места по-горе в личната ми класация.

Барселона беше единственото място в Испания, където ме посрещна слънчево време. Вероятно е искала да остави добро първо впечатление и признавам си успя. Отношенията ни обаче не се развиха толкова приятелски през няколкото часа, които прекарах там.

По някакво необяснимо стечение на обстоятелствата, цялата ми фамилия е франкофонска. Още на 4 години бях убедена, че качествените панделки на точки се купуват от Париж. Осем години в училище се борих с френския правопис и пеех възторжено Марсилезата и Sur le pont d’Avignon. И въпреки пристрастията ми към Камю, Сартр и Борис Виан, някак не успях да се превърна в истински франкофил, колкото и изискано да ми звучеше френското „р“. По тези причини срещата ми с Париж беше по-скоро семейно-традиционна, отколкото нетърпелива и изпълнена със страст.