“Христо” – стоманените зъби на реалността

Филмът на Григор Лефтеров и Тодор Мацанов “Христо” има дълга история. За проекта се заговори още преди години, когато работното му заглавие беше “Макарена”. Нямам идея какво е останало от първоначалния замисъл, но на последното издание на “Златна роза” получихме окончателната версия под името “Христо”.

Така се казва главният герой, чието житие и битие проследяваме в продукцията. Христо (Димитър Николов) е млад бездомник, дете на улицата, който обаче още в началото дава заявка, че това категорично не е неговият избор. Той отчаяно търси работа, опитва се да плаща за квартира, иска да се откъсне от средата си. Мечтата му е да влезе в света на “нормалните” – “Искам да работя, да печеля пари, да си имам жилище и семейство”. Особено трогателен е епизодът, когато на масата в мизерния таван, който обитава, си постила някакво пешкирче вместо покривка, за да вечеря с консерва боб. Животът непрекъснато го подлага на изпитания и под заплахата за собственото си оцеляване се налага да взема и абсолютно неприемливи от морална гледна точка решения – като да убие човек, за да му вземе работното място. От друга страна обаче, без никаква сантименталност, в него все пак се запазва човещината и способността за емпатия – не се поколебава да помогне на умиращия си приятел-наркоман, дори и с риск да го уволнят.

Историята се движи на ръба на документалното, без да се преекспонира реалността, като създателите същевременно умело жонглират, за да не навлезе и в полето на мелодрамата. За това допринася на първо място брилянтното изпълнение на Димитър Николов, който с една привидно обрана емоционалност и пестеливост изгражда образа на своя персонаж. В актьорски план на мен ми беше любопитна и комбинацията от популярни имена като Павел Поппандов, Стефан Мавродиев, Юлиан Вергов, Димитър Рачков, Любомир Нейков и натурщици клошари.

За достоверността на филма допринася и камерата на Ненад Бороевич, която следва главният герой неотлъчно. Визията е в абсолютен синхрон с преживяванията на Христо, като на моменти ни подготвя за това, което предстои да се случи.

Суровата и безмилостна творба на Григор Лефтеров и Тодор Мацанов едва ли ще остави някого равнодушен. Посланието е сходно с това на “Безбог”, но тук всичко е някак по-първично, необработено и искрено. Никой не раздава присъди, не сочи с пръст, не предлага готови рецепти за добро и зло. Реалността в този проект не е лабораторна, тя е раздираща, разяждаща, трудна за преглъщане. Всяко житейско препятствие, през което героите преминават, ти засяда на гърлото и усещаш стоманените зъби на днешната действителност. Финалът не е метафоричен, нито обяснителен – какво ще се случи с Христо знае единствено съдбата. Иска ми се да вярвам обаче, че отчаянието няма да го накара да премине на тъмната страна и неговата история все пак ще има щастлив край.

Подобна удряща емоция не бях изпитвала от времето на “Танцьорка в мрака”, но независимо от достойнствата на филма, не бих го гледала втори път.

“Формално”, 3 октомври, 2017 г.