Монако – приказки на високи скорости

Винаги съм обичала да чета по няколко книги наведнъж. И по тази причина на нощното ми шкафче постоянно се издига кула, подобна на тази в Пиза, която се срутва в мига, когато протегна ръка за телефона, или просто искам да погледна колко е часът. Едно от заглавията, с които в момента боря безсънието в жегите, е „Попизъм” на Анди Уорхол. В нея „бащата на поп арта” се чуди как може Грейс Кели да замени Америка с Монако. Сори Анди, но ти не си жена, и не ги разбираш тези работи. Дори аз, която не помня в съзнателния си живот да съм искала да стана принцеса, след като се върнах оттам, дълго време изпитвах някакво влечение към роялизма. И да, признавам си, гледах сватбата на Албер и Чарлийн по телевизията.

Монако е най-приказното място на което съм била при това без да притежава отличителните знаци, които обикновено свързваме с историите за деца. Тук няма да видите умилителни къщички с перденца и цветенца по прозорците, нито пък мрачни замъци или кичозни палати, вдъхновили дизайнерите на Дисниленд за векове напред. Разбира се фамилията Грималди, подобно на всички уважаващи себе си монарси, си има своя дворец. Не знам какъв точно е архитектурният му стил, но е доста приятен за окото, без да е излишно грандомански. За разлика от други династии като Бурбоните, Романови или Хабсбургите, Грималди обитават този палат вече повече от 700 години и не са помисляли да строят друг. За началото на това дълговековно управление свидетелства семплата статуя на Франсоа Грималди, която се намира точно пред парадния вход на двореца. Любопитното е, че част от сградата е отворена постоянно за посетители, въпреки че там целогодишно живее целокупната фамилия на принца. А през лятото в двора дори можете да послушате концерти на симфоничния оркестър на Монте Карло в неговата компания.

Като споменахме Монте Карло, време е да оставим вече Монако и да се отправим към другия известен квартал в княжеството. Тук, само за протокола ще спомена, че има още два – Ла Кондамин и Фонтвил. Може пък да ви потрябват, ако ви се падне въпрос за 100 000 при Ники Кънчев, но дори и да не ги запомните, поне вече знаете на кого да се обадите. Най-приятният път от Монако до Монте Карло е като преминете през Ботаническата градина, която се намира до Океанографския музей. Не съм голям любител на цветята и всеки опит да отгледам нещо повече от мушкато, е завършвал с трагична смърт и угризения от моя страна. Затова не обърнах голямо внимание на цъфтящите екзотики, но пък се насладих на внушителната колекция от кактуси. Растения, напълно достойни да красят моята градина, ако един ден се сдобия с такава. Но безспорно най-впечатляващи за мен бяха мини парковете с басейни по покривите на жилищните сгради. Докато се спускаме все още към Монте Карло спазвам традицията, за която ви разказах миналия път и влизам в катедралата „Свети Никола“, където са погребани принц Рение III и Грейс Кели.

Вече сме в Монте Карло пред най-голямата забележителност – Старото казино. А то наистина си е забележително отвсякъде. За да разберете какво имам предвид ще ви кажа, че е по проект на френския архитект Шарл Гарние, който е построил и Парижката опера. Но не онази шантавата сграда в района на Бастилията, а онова великолепие близо до площад Вандом, където сега се помещава Музикалната академия. За съжаление в казиното тече някакъв ремонт и не успявам да вляза да разгледам прочутите зали, където хората са губили милиони. Но за сметка на това решавам да опитам късмета си в страничната постройка, където е мястото за простосмъртни в дънки и кецове като мен. Въпреки че според астрологията моят зодиакален знак е склонен към всякакви пороци, за хазарта няма защо да се тревожа. При мен дори не подейства късметът на начинаещия и още при първото залагане загубих 10 евро.

И накрая стигаме и до най-интересната част – Гран при на Монако. Като човек запален по Формула 1, не можах да издържа на изкушението да не се разходя по улиците, където се провежда състезанието. Задължително се снимах на „Фибата“ и със статуята на Фанджо, първият победител от 1950 г. Минах и покрай блоковете, от чиито балкони живеещите спокойно наблюдават състезанието. Колко съм си мечтала и аз за подобна тераса, където да си пия кафето и да махам на преминаващите болиди. Кой знае, може пък любимецът ми Дженсън Бътън да ме забележи. Нали в Монако всеки си пишел собствена приказка.

20 юли, 2012 г., “Формално”